За да не стане така: протест – умора – подмяна – нов протест

Коментар на Мартин Атанасов:

Протестите от последния месец постигнаха невиждан от години успех. Правителството падна под тежестта на собственото си поведение, а протестите показаха нещо, което отдавна се нуждаеше да бъде видяно: българите не сме осъдени на вечна апатия. Видя се обаче, че българите не са прекършени: че можем да се съберем, да излезем, да кажем „стига“ - и да го кажем така, че да се чуе.

Само че след всеки такъв момент неизбежно идва по-трудната част. Еуфорията трае кратко, снимките от площада избледняват, новинарският поток намира следващите теми, а в ежедневието се връщат познатите механизми – удобните оправдания, лекото отстъпление, „айде да видим“, „айде да не се занимаваме“ и „не му е сега времето“.

Тогава въпросът вече не е „успяхме ли“, а „какво следва“ – и най-вече: какво следва, за да не се окажем след няколко месеца отново на същото място, само че по-уморени и по-цинични.

Защо задачата е с повишена трудност

Отвън изглежда лесно: сменяш правителството, идва „другото“, започва „реформата“, всичко тръгва. Тази представа е удобна - и затова е опасна. Опасна е, защото е най-бързият път към разочарованието. А разочарованието е най-ефективният инструмент на статуквото.

Когато говорим за модела Пеевски-Борисов , не говорим за двама души, а за система от зависимости, която работи като добре смазана машина десетилетия. За схема, която се е просмукала навсякъде - в администрацията, в регулаторите, в обществените поръчки, в назначаването „на наши хора“, в начините, по които се взимат решения и после се прикриват следите, дори в семейната наследственост на позиции и роли. Тази система не изчезва автоматично, когато падне един кабинет. Тя просто сменя формата си – снишава се, прегрупира се, сменя тезите си, поставя други лица отпред и продължава да работи през същите навици.

Точно затова „смяната на модела“ не е лозунг, а наистина много сложна задача. За да се случи, трябват три неща, които рядко звучат достатъчно героично, без които обаче няма фундаментално видим резултат: последователност, компетентност и смелост. Последователност – защото реформите са маратони, не спринтове. Компетентност – защото държавата се ремонтира със знания и нови процеси, а не с гняв. И смелост – защото има хора, които печелят от това България да не се променя, и те няма да отстъпят доброволно.

Тук идва и другият мит - „121 депутати“. Да, в публичното пространство се завъртя посланието (и целта), че ПП–ДБ ще се борят за 121 депутати. Това е визионерска цел, и е легитимна. С мнозинство реформите минават по-лесно. Но постигането на мнозинство не е панацея, нито се случва с магическа пръчка.

Можеш да имаш 121 и пак да се окажеш парализиран от кадрови мини, институционални саботажи и дезинформация. Можеш да имаш по-малко от 121 и пак да постигнеш сериозни промени, ако имаш ясна посока, обществен натиск и дисциплина.

Защото моделът не изчезва само с гласуване в пленарна зала. Промяната е дълъг процес, който включва осветляване на процедури, дигитализация, прозрачност, ефективни механизми за контрол, институции, които работят, а не се преструват. И, да - със сблъсък. Истински. Не във Фейсбук.

Нашите стъпки като граждани

Най-лесно е да вярваме, че „ние си свършихме работата“ – излязохме, повикахме на площада, оказахме натиск и постигнахме успех. И да, това си е обществен ангажимент и с не малка роля. Но ако останем само с тази логика, рискуваме да повторим познатия цикъл: протест – кратък успех – умора – подмяна – нов протест. Този цикъл не е победа, дори когато носи отделни успехи. Той е начин системата да оцелява чрез периодично изпускане на парата. Нещо, което никой от площада не иска.

Затова следващата фаза на гражданската енергия не е романтична. Тя е по-практична. Тя е „скучната“ демокрация, която обаче изправя една държава.

Първата стъпка е очевидна: висока избирателна активност. Колкото повече хора гласуват, толкова по-скъпо и неефективно става купуването на избори. Толкова по-трудно става контролирането на вота и толкова по-ясно казваме: „Пука ни. Няма да ни управляват като овце.“

Втората стъпка вече е „некст левъл“. Тя е мястото, където гражданската енергия се превръща в реална защита на демокрацията: честност на вота. Тук няма нужда от патос. Има нужда от хора - наблюдатели, членове на секционни комисии, доброволци, които са обучени как изглеждат типичните схеми и как се спират изборните нарушения.

Това са много усилия, които обаче правят разликата. И тук е важно да не се лъжем: най-смисленото участие не е в удобните ни СИК-ве в центъра на София, Пловдив или Варна – то е там, където рискът от контрол и купуване на гласове е най-висок, а публичността – най-ниска.

От какво трябва да се пазим

Когато обществото се събуди и започне да пречи на модела, моделът реагира. Не непременно с груба сила – по-често с по-рафинирани инструменти: манипулация, умора, разединение, отвличане на внимание. Целта е да ни разсеят. Да ни изморят. Да ни разделят и да направят така, че сами да се откажем.

Първото е „всички са маскари“ . Най-любимата реплика на всеки, който иска нищо да не се промени. Тя звучи като „мъдрост“, но е капитулация. Ако всички са маскари, няма смисъл да избираш, няма смисъл да различаваш, няма смисъл да се бориш. И ето - моделът печели. Не защото е по-силен, а защото ние сме се отказали да правим разлика между правилно и неправилно.

Второто е подмяната на отговорност и история. Изведнъж започват да се появяват едни „обяснения“, в които сложната система се свежда до една удобна мишена. „За всичко е виновен Асен Василев“ - фраза, която вече се върти като мантра. Утре ще е друг. Важното не е кой ще е виновен. Важното е виновникът да е един, прост, удобен - за да не говорим за системата.

Третото е разводняването. Новинарският поток се залива с маловажни теми, скандали, които са шум без съдържание, безсмислени дискусии, които да отклонят вниманието от основния въпрос. И това не е случайно. Това е тактика. Когато не можеш да победиш една кауза, я удавяш в дребнотемие.

И четвъртият риск е най-опасният: „От нас нищо не зависи.“ Не. От нас всичко зависи.

Звучи патетично, докато не си дадем сметка, че демокрацията не е природно явление. Тя не идва като пролетта. Демокрацията е договор, който трябва да бъде защитаван всеки ден. И ако не го защитаваме, той се разпада - тихо, чрез умело изфабрикувани закони, процедурно и никой даже не го осъзнава.

Точно затова, когато започнат да ни внушават, че сме безсилни, трябва да си припомним какво вече се случи: излязохме, настоявахме, свалихме правителство . Това не е „нищо“. Това е доказателство. И който се опитва да ни убеди, че сме без значение, се опитва да ни открадне най-голямото оръжие - убеждението, че имаме сила.

И оттук накъде?

Да, ще бъде трудно. Ще бъде трудно, защото срещу нас е система, която е тренирана с години как да оцелява, как да се снишава и как да се преструва. Тя е преживяла скандали, протести, избори, коалиции, нови партии и по-лошо. Тя оцелява, когато ние се уморим, когато се разделим, когато се подиграем на самите себе си и когато приемем цинизма за реализъм.

И тук идва най-важното: ако отново оставим всичко на политиците пак ще стигнем до площадите. Само че дали ще има следващ път? Затова въпросът „какво следва“ има конкретен отговор. Следва:

- да не се демобилизираме след успеха;

- да не вярваме на приказки, че системата сама ще се поправи;

- да вдигнем избирателната активност;

- да станем пазители на вота там, където бива подменян - в цялата страна;

- да не позволяваме да ни разделят с внушения и фалшиви конфликти;

- да държим фокуса върху големия въпрос: реформи, правила, институции и прозрачност за едно по-добро бъдеще.

Ако трябва да кажем всичко в едно изречение: или ще трябва да поемем отговорност за държавата си всеки ден, или държавата ни ще остане инструмент в ръцете на онези, които знаят как да печелят от слабостите ни. Или по Радой Ралин: „Когато си отидат отвратените, остават отвратителните“. А именно отвратителните, съвсем целенасочено, ще искат да ни отвратят още повече, от всичко и от всеки.

Затова - да, ще е трудно. Но няма как иначе.