Владимир Путин губи контрол над Русия

Случи се не на ниво факт, а на ниво усещане – мигновено и всеобхватно: Владимир Путин е отвел Русия в задънена улица и никой не знае какво ще се случи по-нататък.

Първият признак беше промяната в езика, използван от високопоставени чиновници, губернатори на региони и бизнесмени: те престанаха да използват местоимението за първо лице множествено число, когато говорят за действията на властите в страната.

Миналата пролет всички казваха „ние“ и „нашето“. Войната на Путин срещу Украйна може да е безразсъдна и провалена, но поне беше обща. „Ние“ бяхме част от нея и за всички „нас“ щеше да е по-добре, ако тя приключи по-скоро. Сега обаче те са започнали да описват случващото се като „неговата“ история, а не „нашата“. Не е нашият проект, не е нашата програма, не е нашата война.

Решенията му наричат „странни“. Още по-странен е самият факт, че той изобщо взема някакви решения. И тук става дума не просто за спад в рейтингите на одобрение. Бъдещето вече се обсъжда не в контекста на това какво ще реши Путин, а като нещо, което ще се развива независимо от него – и вероятно без негово участие.

Тази промяна в реториката не означава бунт. Авторитарната система може дълго време да продължи да съществува единствено въз основа на страха, инерцията и репресиите. Тя все още притежава монопол върху насилието, но е загубила монопола върху формирането на бъдещето.

В миналото режимът, въпреки всичките си лъжи, имаше някакъв свой проект, който се опитваше да наложи: „възстановяване на държавността“, утвърждаване като „енергийна суперсила“. Говореше се дори за „модернизация“ – преди резкия завой към ултраконсерватизъм и война.

Иронията се състои в това, че Путин започна войната, за да запази властта – и създадената от него система. Сега, за първи път от началото на конфликта, руснаците започват да си представят бъдещето без него.

Това е резултат от съвпадението на четири фактора.

На първо място – нарастващата цена на военните действия. Войната в Украйна беше замислена като специална военна операция, провеждана от избрана група хора, които да получат финансово възнаграждение за усилията си, докато останалата част от обществото продължи да живее както обикновено.

Този модел се разпадна, когато войната се проточи и разшири по мащаб. Тя доведе до ръст на инфлацията и данъците, изтощаване на инфраструктурата, засилване на цензурата и безкрайни забрани. Това не е война от национален мащаб, но се финансира на национално ниво — и обществото не получава никаква полза в замяна на това.

Второ, елитите, които се наложи да се върнат в Русия заедно с капитала си, имат нужда от правила. Преди техните права на собственост бяха защитени от Запада. За разрешаване на конфликти и търсене на защита те използваха лондонски съдилища, офшорни структури и международен арбитраж. Сега обаче конфликтите трябва да се разрешават вътре в страната, при отсъствие на функциониращи институции. Нуждата от правила става все по-належаща с ускоряването на преразпределението на активите.

През последните три години от частния бизнес бяха конфискувани, национализирани или прехвърлени на лоялисти и приближени на режима активи на стойност около пет трилиона рубли (60 милиарда долара) – най-голямото преразпределение на собственост от времето на масовата приватизация през 90-те. И не, тук не твърдим, че елитите изведнъж са заобичали върховенството на закона или демокрацията. Но дори и онези, които са верни на режима, жадуват за правила и институции, способни да разрешават конфликтите справедливо.

Третият фактор е промяната в геополитическия климат, за която допринесе самият Путин.

Русия смята, че преустройва световния ред. В действителност обаче тя е единствено катализатор: войната на Русия срещу Украйна ускори кризата на западната демокрация, възхода на популизма и умората от глобализацията. Изведнъж Русия се озова в свят, където правилата отслабнаха, а доминираща роля имат икономическата и технологичната мощ и грубата сила.

В свят, основан на правила, Русия би могла да използва асиметриите: зависимостта на Европа от нейния газ, мястото ѝ в Съвета за сигурност на ООН, съветското ядрено наследство. Но Европа вече купува газ от други страни, мястото на Русия в Съвета за сигурност на ООН изгуби своя смисъл, а ядреният шантаж подкопа идеята за неразпространение, лишавайки Русия от статута на арбитър. Когато самият ред започне да се руши, ползите от Путиновия ревизионизъм бързо изчезват.

Едновременно с това Русия преживява криза на идентичността. За първи път от няколко поколения насам тя няма външен модел, въз основа на който да се самоопределя. Исторически тя винаги се е самоопределяла спрямо Европа – и Запада като цяло. Те съществуваха само за да може тя да ги настига, или пък да изостава от тях, да им се противопоставя.

Тази прастара ос внезапно изчезна. Западът като единна културна, военна и политическа единица е в криза. Няма го онова „там“, на фона на което да може да определим кое е „тук“. И това не е идеологически проблем; това е структурен проблем. Защото всяко развитие в Русия трябва да има свой вътрешен източник на смисъл – а правителството не е в състояние да го осигури.

Четвъртата точка е засилването на идеологическия контрол без каквито и да било компенсиращи последствия.

Предишният обществен договор, според който държавата не се намесваше в личния живот на хората, а гражданите – в политиката, се срути. В миналото системата купуваше лоялността на хората чрез удобства, услуги и потребление. Сега всичко, което тя може да им предложи, са още репресии, намеса в личния живот и цензура – най-яркото проявление на които са настоящите ограничения на достъпа до интернет.

Проблемът се състои не толкова в самите репресии, колкото в тяхната безцелност. Идеологията по дефиниция предполага образ на бъдещето; т а з и идеология изисква дисциплина, без да предлага бъдеще.

От гражданите се изисква лоялност, но не им се казва на какво бъдеще служи тази лоялност. Политическата реалност изглежда непривлекателна дори за мнозината технократи, участвали в нейното изграждане. Оптимизмът е изчезнал от вътрешността на системата.

Тези четири фактора създават ситуация, известна в шаха като цугцванг: всеки от възможните ходове влошава позицията.

Докато Путин е на власт, системата би могла да продължи съществованието си. Но всяка негова стъпка за съхраняване и разширяване на тази система само ускорява нейния упадък.

Инстинктивната му реакция може да е засилване на репресиите. Или пък да започне нова война. Но тези действия само ще влошат ситуацията.

Путин няма да съумее да възстанови връзката между власт и бъдеще. Може само да направи разрива по-кървав и жесток."