Защо най-могъщата армия на планетата губи войните, които започва? Отговорът е в начина на мислене на САЩ

САЩ разполагат с най-могъщата армия в човешката история. И въпреки това не са спечелили война от повече от 30 години. Това пише за "Политико" Иво Даалдер - бивш посланик на САЩ в НАТО и старши научен сътрудник в Центъра "Белфър" към Харвардския университет.

"От 1945 г. насам САЩ водят големи войни в Корея, Виетнам, Афганистан, Ирак, а сега и в Иран. От всички тях само Войната в Залива през 1991 г. може да се смята за истински успех — и дори тя посади семената на бъдещи катастрофи. Междувременно резултатите от останалите варират от застой и поражение до стратегическа катастрофа, като Иран може би ще се окаже най-тежката стратегическа грешка на САЩ след Втората световна война.

Защо тогава най-силната армия на планетата продължава да губи войните, които започва? Отговорът не е в огневата мощ — а в начина на мислене на Америка.

Великият пруски военен стратег Карл фон Клаузевиц определя войната като продължение на политиката с други средства. Армията е инструмент в служба на политическите цели — един от многото инструменти и винаги подчинен на ясно определена цел.

САЩ обърнаха тази теория с главата надолу. Вашингтон разглежда войната не като продължение, а като провал на политиката — последна мярка, до която се стига, когато дипломацията се срине, често без изобщо да има ясно формулиран политически резултат. И резултатът винаги е един и същ: използване на сила без ясна крайна цел и без отговор на въпроса, който трябва да предхожда всяко решение за война — как всъщност изглежда победата?

Президентът на САЩ Доналд Тръмп е най-крайното проявление на този проблем. В Иран се водеше показна дипломация от пратеници, които не разбираха нито от дипломация, нито от ядрена физика. После дойде масирана бомбардировъчна кампания, основана на магическата вяра, че разрушението води до капитулация — или както самият президент каза миналия уикенд: или ще получим "добра" сделка, или ще ги "върнем в каменната ера". Но крайният резултат няма да е нито едното, нито другото.

Знаем това, защото, макар Тръмп да е най-радикалното проявление на погрешния американски подход, той далеч не е единственият.

Американският начин на водене на война се гради върху три структурни дефекта.

Първо, целите и средствата са разменени: вместо първо да се определи политическата цел, а след това да се избере подходящият инструмент, Вашингтон прави обратното. Първо посяга към армията и после се надява политиката някак да се нареди сама. " Гръмотевичен тътен " във Виетнам, "Шок и ужас" в Ирак, "Епична ярост" в Иран — всеки път САЩ използват смазваща сила с убеждението, че тоталното разрушение ще донесе желания резултат.

Никога не се получава.

Вторият дефект е прекомерният размах. Американските войни се представят чрез възможно най-амбициозните цели: смяна на режими, цивилизационна трансформация, установяване на демокрация, изкореняване на тероризма. Това обаче не са цели, а фантазии; а военната сила е лош инструмент за постигането им.

Войната в Залива успя именно защото тогавашният президент Джордж Х. У. Буш отхвърли тази логика. Неговата цел беше тясна и ясно определена: да обърне иракската инвазия в Кувейт и да възстанови статуквото — нищо повече. Той устоя на огромния натиск да настъпи към Багдад, а тази сдържаност не беше слабост. Тя донесе истинска коалиция, легитимност и победа.

Години по-късно в Близкия изток президентът Джордж У. Буш — повлиян от същите съветници, които бяха настоявали баща му да стигне по-далеч — избра друг път. Резултатът? Десетилетна война, засилен Иран и далеч по-нестабилен регион отпреди.

И накрая идва третият и най-фундаментален дефект: хората, които правят плановете във Вашингтон, вярват, че смазващата военна сила може да компенсира асиметричната мотивация. Не може. Америка може да има силата, но другата страна има волята. Виетконг, талибаните, баасистите, ислямските революционери — те не се пречупват. Нямат къде да отстъпят и нямат какво да губят.

Когато Виетконг започва Офанзивата "Тет" през 1968 г., атакувайки едновременно над 100 града, американската армия я определя като поражение за противника. И макар това да е вярно тактически, стратегически истината е обратната. Офанзивата "Тет" пречупва обществената подкрепа в САЩ и обръща хода на войната. Виетконг знаеше за какво се бори, докато Вашингтон отдавна беше изгубил нишката.

Десетилетия по-късно в Афганистан американските служители се възхищаваха на собствената си изобретателност — специални части на коне, прецизни бомби и режим, свален само за седмици. И все пак едва дни преди началото на бомбардировките Буш задава въпроса: "Кой ще управлява страната", след като талибаните бъдат свалени — напълно логичен въпрос, който никой не се сети да зададе, преди да зареди с гориво бомбардировачите B-52. Хората на конете бяха брилянтни, но нямаше никаква идея какво следва след това. Освен това дългогодишният лидер на "Ал Кайда" Осама бин Ладен остана на свобода.

После дойде Ирак, където архитектите на войната предричаха разходка в парка, при която американските войски щяха да бъдат посрещнати като освободители. Но окупацията разпусна иракската армия и изхвърли стотици хиляди въоръжени и унизени мъже по улиците — без работа и без перспектива. Последвалото въстание не би трябвало да изненадва никого и въпреки това изненада всички.

Логиката се срина още по-бързо в Иран. Стратегията, доколкото изобщо имаше такава, се свеждаше до следното: убий върховния лидер на страната и се надявай на по-умерен наследник. Според "Ню Йорк Таймс" САЩ и Израел са разчитали бившият президент Махмуд Ахмадинеджад — самият той никак не е умерен — да запълни вакуума. Но не са имали план как да го поставят на власт, нито план какво да правят при провал, нито план как да попречат на Техеран да направи онова, което всички знаеха, че ще направи: да затвори Ормузкия проток за всички кораби освен за своите собствени.

На този етап повтарящите се провали на Америка са твърде много, случват се в продължение на твърде много десетилетия и под ръководството на твърде много различни лидери — и републиканци, и демократи — за да бъдат обяснени с лош късмет. Те показват по-дълбок дефект в американския начин на водене на война.

Как тогава изглежда по-добрият подход?

Началото трябва да бъде повече смирение и по-малко високомерие. Да, американската армия е изключителна — както показа залавянето на венецуелския президент Николас Мадуро през януари. Нито една друга разузнавателна служба не би могла да открие бин Ладен, а никоя друга армия не би могла да го измъкне от дълбините на Пакистан, без никой да разбере. Но тези изумителни способности не могат да заместят ясното мислене и здравата стратегия.

Тактическото превъзходство не гарантира стратегически успех, както и тактическата слабост не гарантира провал.

Американските военни лидери разбираха това много преди Вашингтон да го забрави. През 1984 г. тогавашният министър на отбраната Каспар Уайнбъргър — белязан от Виетнам и Ливан — го формулира ясно в своята рамка за определяне кога и как САЩ трябва да използват военна сила: ясни жизненоважни интереси, определени и постижими цели, вътрешна и международна подкрепа, използване на смазваща сила за ограничени цели, ясна стратегия за изтегляне и война само като последно средство.

Бившият председател на Съвместния комитет на началник-щабовете Колин Пауъл, който служи като млад офицер във Виетнам, а по-късно става военен помощник на Уайнбъргър, доразвива и изостря тези принципи десетилетие по-късно. И двамата са видели какво се случва, когато САЩ воюват без стратегия, и са решени да не допуснат повторение.

Доктрината Уайнбъргър-Пауъл и днес остава правилната рамка. Това не е пацифизъм, а стратегическа логика — логика, приложена успешно във Войната в Залива. И точно тази логика отсъства от всеки конфликт след това. Министърът на отбраната Пийт Хегсет може и да се позова на Уайнбъргър като ориентир за използването на сила от Америка в Иран, но след това пренебрегна всеки един от принципите му.

САЩ продължават да губят не защото армията им е слаба, а защото продължават да избират средствата си, преди да са определили целите си. При това положение не е никаква изненада, че най-могъщата армия в човешката история не може да спечели войните, които сама започва.