Силвия Антипова: Избрах да не живея на българското море, а на хърватското, защото няма щастие без социална справедливост

Не се радвам, че на българското море няма туристи. Злорадстването никога не ми е носело удоволствие. По същата причина ненавиждам литературната боксова круша бай Ганьо, но този текст ще бъде достатъчно скандален и без тази културна граната.

Та, избрах да не живея на българското море, а на хърватското, поради една проста истина: няма щастие без социална справедливост.

Това отбеляза във "Фейсбук" Силвия Антипова.

Нека обясня.

Градчето, в което живея, е скъпо. Има шезлонги за 110 евро на ден. Мишлен ресторанти, в които вечерята струва 250 евро на калпак, без виното. Яхти за милиони, рокли за хиляди, хотели за стотици евро на вечер.

Но, също така, никой няма да ти каже нищо ако си проснеш хавлията където намериш място, съвсем безплатно.

Виждала съм беззъби баби да си поръчват велики макиато на марината, току пред яхтите за милиони. И сервитьорите се отнасят със същото внимание и уважение към тях, както към милионерите.

Защото са в бизнеса с туризъм от столетия и знаят, че всеки клиент е важен. Хората имат достойнство независимо дали са стари или млади. И най-добрият клиент е завърналият се.

Тук сезонът продължава 10 месеца, въпреки че няма пясък по плажовете. Започва март и април, когато празнуват двата Великдена и всички пролетни ваканции в Европа. Хора с деца и кучета са добре дошли и най-вероятно ще ги обслужат на техния им език. Сервитьорите говорят поне 4 езика.

След което прелива в май, когато в Ровин традиционно идват рекламисти от цял свят за Communication days. Преминаваме в юни и салса фестивалът, който е около 10 дена и всички танцуват и пият до премала. В края на юни се подготвяме психически и физически за лавината туристи, която ще ни залее юли и август. Страшно е. Работи се без почивка и дълги часове, но с усмивка, защото служителите знаят, че цялото градче ще затвори януари и февруари.

Но аз избързвам. Преди официално да дръпнем кепенците на 6-ти януари имаме септември и октомври, когато градът е завладян от хора без деца. Гей двойки и възрастни двойки се държат за ръце и се дивят на красотата на местната архитектура, която хората тук наистина пазят.

Ноември няма туристи. Започва сезонът за местните хора. На 6 декември на площада отваря коледния пазар. Детски хорове и танцувални групи се редуват на сцената с естрада от Соц времето и италиански шлагери. Ядат се бургери, плескавици и се пие греяно вино до 6 януари, когато Ровин потъва в мрак. Остават да работят 2-3 ресторанта и пицарии. По улиците няма никой, освен няколко улични котки и аз. До март месец, когато почва подготовката за следващия сезон.

Този кръговрат го гледам вече втора година и, знаете ли, не ми изглежда да е възникнал от самосебеси.

Много градски лидери – избрани и опаричени – са мислели как за всички да е добре.

За всички. Защото когато на някой не му е добре, на никой не му е добре.

---

Ще ви разкажа някой ден за хората с инвалидни колички, които всички поздравяват, за котките, които се излежават по дебелите дувари необезпокоявани, за децата, които ловят риба до скъпите яхти, седнали върху хеликоптерната площадка, за тумбите от птици, каквито никога не съм виждала в живота си, за 4-те дървета, около които е построен най-скъпия хотел в града...

Тук има място за всички, и за мен.

Дошло ли е времето и по българското море да почнем да мислим за всички, а не само за себе си?

Снимката е от моя балкон, по свечеряване.