Доц. д-р Борислав Цеков: Два свята – ясно е кой е излишен

Изпълни се четвърт хилядолетие от основаването на най-старата и най-устойчива демокрация в света – САЩ. Преди години в книгата „Ню Йорк – олтарът на модерния свят“ (2011 г.) разсъждавах за американската идентичност. Да си „американец“ не е въпрос на гражданство, а на ценности.

Американската революция в края на XVIII век поставя основите на първата съвременна гражданска нация, формирана не на базата на обща етническа или културна идентичност, а върху споделени ценности. По онова време стара Европа все още се задушава от социалното устройство на Стария режим. Наследствената аристокрация като плесен задушава общественото развитие: ако си син на обущар или ратай, шансовете ти да се придвижиш по-нагоре по социалната стълбица са нищожни. Основното богатство – земята – е химера за огромното мнозинство от хора, чийто живот е подложен на безпощадни ограничения, имуществени цензове, повинности и налози. Религиозните гонения са мрачно всекидневие. Болести и епидемии зачернят континента. На този фон новата земя отвъд океана пленява европейското въображение. Там няма врастнали в социалната тъкан класови различия, нито репресиите на политическата полиция и цензурата, които са характерни за почти всички европейски държави в онази епоха. В кръчми и интелектуални кафенета из градовете на Англия, Ирландия, Франция, Холандия и Италия от уста на уста се предават разказите на преселниците за високите надници и ниските данъци в САЩ; за изобилието от плодородна земя, достъпна по закон за всеки; за липсата на феодална аристокрация и най-вече – за невижданите в Европа демократични порядки, веротърпимост и религиозна свобода. „Има места в Европа – пише крупният британски историк Пол Джонсън – където годишните обръщения на американския президент се четат на глас и се поглъщат жадно от хората.“ Както отбелязва един ирландски вестник от онова време: „Четяхме този документ все едно е писан за нас“.

Америка е обетованата земя, в която всеки, който има куража да се качи на претъпканите емигрантски кораби и преживее тежкото пътуване, получава шанс за нов живот. За скъсване с несретата на тежкото минало, с житейски провали и изпитания, които всеки би искал да бъдат забравени. Никога преди това шансът да се случи такова нещо не е бил толкова реален. Онзи, който стори това, неусетно скъсва със старите стереотипи и национални обвързаности. Идентифицира себе си с интересите, проблемите и ценностите на новото общество, в което попада.

Стремежът към Америка става все по-неустоим през следващите десетилетия, когато САЩ постепенно стават център на модерния свят – с шеметните индустриални достижения, с фантастичните изобретения, невъобразимите небостъргачи, мостове, пътища и канали, с революциите в бита и забавленията. Американската мечта не е просто мечта за „малка къща в прерията“ и бързо забогатяване. Това е мечта за друг социален ред с повече свобода и възможности за всички. Този идеал е в основата на общественото устройство в САЩ. С цялата сложност и противоречивост на това общество, в което, както навсякъде, има и море от несправедливости и несъвършенства. Но за разлика от другаде, има стройна институционална система и удивително жизнено гражданство, изпълнено с воля да преодолява и най-драматичните социални недъзи; имунизирано срещу леност, примирение и очакване някой друг да оправи нещата; способно да се оттласква от дъното на всяка криза, избухвайки с неподражаема обществена енергия и воля за промяна и излъчвайки прозорливи водачи.

След основаването на САЩ в Ню Йорк (първата столица) е свикан първият американски Конгрес, пред който полага клетва първият американски президент – Джордж Вашингтон. Той пристига тържествено след седемдневно пътуване от дома си в Маунт Върнън. Навсякъде е посрещан с акламации, тържествени събрания и спонтанни митинги. На 30 април 1789 г. на балкона на Федералната палата, пред ентусиазираните погледи на многолюдно гражданство, Вашингтон полага предвидената в Конституцията клетва. Президентският работен офис (предтеча на днешния Овален кабинет в Белия дом) е устроен във Франклин Хаус в Долен Манхатън. Там е запазено и до днес бюрото, на което той е работил.

Припомням всичко това, защото на връх 250-годишнината на САЩ зад това бюро седна кметът на Ню Йорк Зохран Мамдани и прочете реч, която отрича почти всичко, което символизира Америка. Допусна основната грешка на историческото невежество: да съди с днешни мерки за проблемите, процесите, оценките и въжделенията на хората от други епохи. По същество отрече делото на Вашингтон. Отрече свободното общество и свободната икономика. Прокламира омраза към богатството и преклонение към държавата-кърмилница. Този тип мислене – социалистическо и патерналистично – е добре познат в държавите от соцлагера и заради него те са това, което са. Трябва да е ясно обаче едно. Америка не може да бъде измервана с мерките на социализма, който превръща държавата в господар. Вашингтон не става революционер, защото ненавижда богатството и свободата, а защото отхвърля произвола на държавната власт. Не повежда бунт срещу най-могъщата военна сила в онази епоха – Британската империя, за да увеличи ролята на държавата в живота на гражданите. Тъкмо обратното. Цялото поколение на бащите-основатели отхвърля всяка концентрация на политическа власт, независимо дали в ръцете на крал, парламент или фракционно мнозинство.

Политическият проект на Мамдани днес е изграден върху коренно противоположна представа за държавата. Повече държавен контрол и регулации, преразпределение и всепроникваща държава, която да ни казва колко да имаме, какво да имаме, как да мислим, какво да говорим и в какво да вярваме. Бащите-основатели приемат, че свободните хора, преследвайки собствените си интереси, могат да създадат проспериращо общество, ако държавата гарантира правила, а не резултати. Така и става. Политическата традиция, към която принадлежи Мамдани, постулира обратното – че справедливите резултати изискват постоянно политическо коригиране на свободния избор.

Речта на Мамдани прозвуча нелепо иззад бюрото на Вашингтон, защото е своеобразен обвинителен акт срещу Америка. Но Историята има навика да опровергава такива противоестествени идеологически конструкции. Американската история е безпрекословно потвърждение на всичко това. Защото Америка и всички онези милиони хора, които прииждат през остров Елис в Ню Йорк и през Ангелския остров в залива на Сан Франциско през XVIII–XX век, се стремят към Америка, защото тя е пълно отрицание на това, в което днес вярват такива като Мамдани. Прииждат там, не защото Америка е била съвършена, а защото никоя друга държава не е предлагала толкова голяма вероятност човек сам да промени своята съдба. Не прекосяват Атлантика, за да търсят субсидии и социални помощи. Отиват там заради една простичка идея – че това е единственото място в света, където могат да разгърнат собствените си усилия, без държавата да им пречи със задушаваща бюрокрация и без да ги ограбва с прекомерни данъци. Именно тази простичка идея превръща една страна с по-малко от четири милиона жители в края на XVIII век в най-могъщата държава в човешката история – притегателен център за милиарди по света.

Разбира се, Америка никога не е била безгрешна. Робството е отвратително престъпление. Расовата сегрегация е била реалност. Имало е икономически кризи, корупция, експлоатация и дискриминация. Но американската история показва нещо, което речта на Мамдани почти не забелязва. Преодоляването на тези тежки социални недъзи се осъществява не чрез отказ от същността на Америка и принципите на републиката, а чрез тяхното все по-всеобхватно прилагане. Това е най-специфичната особеност на американската история: най-важните политически и конституционни реформи почти винаги са насочени към разширяване на свободата, а не към разширяване на ролята на държавата.

Два свята – Историята вече се е произнесла кой от тях е излишен. И не, това не е светът на Джордж Вашингтон!