Време ли е световният футбол да се освободи от монопола на ФИФА?

Има един стар принцип, който важи за всяка власт – когато няма конкуренция, идва самозабравянето. Монополът рано или късно започва да живее за себе си, а не за хората, които уж обслужва. Точно това все по-често се случва с ФИФА.

Последният пример – отмененият червен картон на американския национал Фоларин Балогун преди мача с Белгия – отново отвори въпроса дали една организация не е придобила прекалено голяма власт върху световния футбол. Когато решенията започнат да изглеждат „политически“, а не спортни, неизбежно възникват съмнения. Дали са основателни? Това никой не може да докаже категорично. Но когато подобни казуси се повтарят, доверието започва да ерозира. Истинският проблем обаче е много по-голям от един червен картон.

ФИФА отдавна престана да бъде просто пазител на футбола. Днес тя прилича повече на глобална корпорация, чийто основен продукт е не играта, а телевизионното време. Разширяването на световните първенства е най-яркият пример. Първо 32 отбора. После 48. След това вече започнаха разговорите за 64 национални отбора.

До къде? 80? 96? Защо не всички членове на ФИФА?

Аргументът винаги е един и същ – повече държави, повече представителност, повече футбол. Само че зад тази красива фасада стои една проста дума – пари. Повече отбори означават повече мачове. Повече мачове означават повече телевизионни права. Повече телевизионни права означават повече приходи.

А кой плаща сметката? Футболистите.

Сезоните вече практически не свършват. Играчите минават директно от клубните първенства към европейски квалификации, световни квалификации, Лига на нациите, европейски първенства, световни първенства, клубни световни първенства и безкрайни турнета. После се чудим защо контузиите стават все повече. Защо качеството пада. Защо футболистите прегарят на 30 години.

И сякаш това не е достатъчно, а във футбола се появи още една "гениална" идея – задължителните паузи за хидратация. Разбира се, официалното обяснение звучи прекрасно – грижа за здравето на състезателите. Само че има и една друга подробност. Всяка такава пауза означава приблизително три минути, през които телевизиите могат спокойно да излъчват реклами.

Две паузи в един мач. Още около шест минути чисто рекламно време. Това гледаме на Световното първенство. Шест минути, които струват милиони. Колкото повече подобни прекъсвания има, толкова повече футболът започва да прилича на телевизионно шоу, в което мачът е просто съдържанието между рекламите.

И тук вече идва големият въпрос. Защо футболът трябва да има само един световен управник? В почти всеки сектор конкуренцията съществува именно за да ограничава злоупотребите с власт. В професионалния бокс има различни федерации. В шахмата има конкуриращи се организации. Дори в бойните спортове съществуват различни структури. Само световният футбол продължава да живее с убеждението, че една организация трябва да определя правилата за всички.

А защо?

Защо да няма алтернативна международна федерация, която също да организира световни първенства, да предлага различен модел на управление, различен календар, различна философия и повече прозрачност? Конкуренцията не унищожава спорта, тя го прави по-добър. Тя принуждава организациите да работят по-качествено. Да бъдат по-отговорни. Да мислят първо за играта, а не за счетоводните отчети.

Защото, ако днес футболът започне да се променя единствено според желанията на телевизионните партньори, утре вече няма да гледаме спорт. Ще гледаме риалити с футболна топка. И тогава най-големият противник на футбола няма да бъде изкуственият интелект, нито новите технологии. Ще бъде собствената му алчност.