Американските военни кораби край бреговете на Венецуела не са там, за да се борят с наркотиците

Десет хиляди войници на борда на 10 американски военни кораба, включително ядрена подводница, няколко разрушители и ракетен крайцер, патрулират в южната част на Карибско море в рамките на най-голямото военно настъпление на САЩ в региона от десетилетия насам. Най-малко седем лодки, за които се твърди, че превозват наркотици, са били бомбардирани, в резултат на което без съд са убити над 32 души. А сега американската администрация заплашва Венецуела с директни военни действия. Според информации Пентагонът е изготвил планове за военни удари във Венецуела, а президентът Тръмп е упълномощил ЦРУ да провежда смъртоносни тайни операции.

Всичко това е насочено към отстраняването на Мадуро, който според Тръмп е лидер на огромна престъпна организация. „Мадуро е лидер на определената като наркотерористична организация Cartel de los Soles и е отговорен за трафика на наркотици в Съединените щати“, заяви държавният секретар и и дългогодишен ястреб по отношение на Венецуела - Марко Рубио, за да оправдае военната позиция на САЩ в региона. Съединените щати също така са обявили награда от 50 милиона долара за главата на венецуелския президент.

Официалният наратив е измислица. Съществуването на управлявания от венецуелското правителство „Картел де лос Солес“, да не говорим за контрола му върху транснационалната търговия с кокаин от Венецуела, е до голяма степен опровергано. И макар „Tren de Aragua” да е реална престъпна организация с транснационално присъствие, тя не разполага с капацитета да действа по начина, по който предполагат Съединените щати; тя определено бледнее в сравнение с мощта на картелите в Колумбия, Мексико или Еквадор.

Показателно е, че в Националната оценка на заплахите от наркотици на Агенцията за борба с наркотиците на Съединените щати от 2024 г. дори не се споменава Венецуела. А в класифициран доклад на Националния разузнавателен съвет се установява, че Мадуро не контролира никаква организация за трафик на наркотици. Не може да се отрече, че има известен транзит на наркотици през Венецуела, но обемът му е незначителен в сравнение с кокаина, който в момента преминава през маршрутите по тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка. А Венецуела не играе никаква роля в производството и износа на синтетични наркотици като фентанил, нито в по-широката опиоидна криза в САЩ. Просто казано, ако администрацията на Тръмп наистина имаше намерение да се бори с трафика на наркотици, Венецуела не би имала смисъл като цел.

Тогава за какво всъщност става дума в политиката на САЩ? И докъде може да доведе тази драматична ескалация?

На пръв поглед, демонстрацията на сила от страна на САЩ край бреговете на Венецуела изглеждаше като политически театър: опит на президента Тръмп да покаже своя „твърд подход към престъпността” пред вътрешната аудитория, включително и пред ентусиазираните поддръжници на MAGA. „Ако трафикирате наркотици към нашите брегове, ще ви спрем на място”, заяви миналата седмица американският министър на отбраната Пит Хегсет. Последните проучвания показват, че престъпността остава една от основните грижи на американците.

Друго тълкуване беше, че натрупването на сили от страна на Тръмп е политически ход, предназначен да умилостиви неоконсерваторите в неговата администрация, сектори от външнополитическия елит във Вашингтон и радикални елементи от венецуелската опозиция, включително Мария Корина Мачадо, новата нобелова лауреатка и лидер на твърдата опозиция, която призова за чужда интервенция в собствената си страна. За разлика от по-умерените лидери на опозицията във Венецуела, всички тези фигури са враждебно настроени към всякаква нормализация на отношенията с Венецуела и се противопоставят на неотдавнашното издаване на лиценз за дейност на Chevron от Тръмп. В тази светлина напрежението изглежда като типичен блъф на Тръмп: демонстрация на твърдост към Мадуро и едновременно с това осигуряване на достъп до венецуелския петрол.

Един възможен сценарий е, че ескалацията в реториката от последните няколко седмици няма да бъде последвана от директни атаки срещу Венецуела и че извънсъдебните убийства на САЩ в Карибския басейн просто ще продължат, както през последния месец и половина. При липсата на сериозна политика на САЩ по отношение на наркотиците – особено по важни въпроси като консумацията или изпирането на пари – сателитните снимки на малки лодки, които се взривяват в Карибско море, служат добре на плановете на Тръмп, макар и с трагични последствия за неизвестните пътници на лодките и техните семейства.

Но днес мащабът на военното струпване на САЩ не съответства на идеята за циничен политически ход, нито на решението на Тръмп да прекъсне всички дипломатически канали за комуникация с венецуелското правителство и да отмени пълномощията на специалния пратеник Рик Гренел за контакти с Мадуро. Колкото повече гледаме военното разполагане и все по-войнствената реторика на служителите на Тръмп, толкова повече преследването на промяна на режима чрез военни средства изглежда най-правдоподобното обяснение.

Рубио и неговите колеги републиканци от Флорида, разбира се, от години горещо се застъпват за по-агресивен подход към Венецуела. За Рубио свалянето на венецуелския президент – и може би, ако успее да се възползва от моментното си предимство, дори свалянето на комунистическата партия в Куба – е поколенческа цел, по-скоро символична, отколкото стратегическа, и корени в политически страсти и фантазии за завръщане и отмъщение.

Предвид факта, че санкциите на САЩ, опитите за преврат и подкрепата за паралелно правителство на Венецуела през 2019 г., всички мерки, силно подкрепени от Рубио, не успяха да свалят Мадуро, изглежда, че държавният секретар е стигнал до заключението, че пряката военна интервенция е единственият начин да се постигне тази цел и че той силно се застъпва за този изход в рамките на администрацията.

Перспективата за американско военно присъствие на място обаче все още изглежда несъответстваща, особено предвид много по-належащите геополитически интереси на Вашингтон и многократните обещания на Тръмп, под аплодисментите на неговата MAGA база, че няма да въвлече страната в нови „вечни войни“. Но това е Западното полукълбо, а не далечният Близък Изток. И в тази нова многополюсна реалност, която дори Рубио вече признава, връщането към традиционните сфери на влияние означава, че САЩ отново размахват голямата си тояга в своето полукълбо, като открито се връщат към дипломацията на оръжията, която толкова често разтърсваше Карибите в началото на 20-ти век, преди САЩ да се превърнат в глобална сила.

Не може да се подценява степента на асиметрия на евентуална война между Съединените щати и Венецуела, нито способността на САЩ лесно да превъзмогнат конвенционалните сили на Венецуела. Но би било погрешно да се мисли, че инвазия във Венецуела ще бъде повторение на Панама през 1989–1990 г. или Хаити през 1994 г., последните случаи, в които САЩ окупираха страни в своето полукълбо. Разбира се, 20-ти и 21-ви век бяха белязани от постоянната явна и скрита намеса на САЩ в националната политика на южноамериканските държави. Но за разлика от Централна Америка и Карибите, където по-малките и по-слаби държави се превърнаха в терен за изпитания за възхода на Корпуса на морската пехота на САЩ, Вашингтон никога не е провеждал пряка военна интервенция на южноамериканския континент. Венецуела, с около 28 милиона жители, има приблизително същото население, както Ирак през 2003 г., и повече от 10 пъти повече от Панама през 1990 г.

Важно е също да се има предвид, че дори и отслабеният чавизъм все още разполага със значителна и ревностна подкрепа. Опозицията срещу всякаква военна интервенция на САЩ вероятно ще бъде ожесточена, независимо от това как в крайна сметка ще се представят проправителствените милиции, които бяха мобилизирани през последните няколко седмици. Насилствена промяна на режима, подкрепена от САЩ, почти със сигурност ще доведе до дълъг и продължителен отпор и въстание.

Предвид високия риск от сухопътна инвазия, по-вероятен изглежда друг сценарий – такъв, който включва въздушни удари, но без амфибийно десантиране на американски войници на венецуелския бряг. Тръмп със сигурност би предпочел еднократен въздушен удар по подобие на атаката срещу Иран през юни. Но няма причина да се смята, че такава атака би довела до масово въстание и военен преврат, на които Рубио и неговите съюзници се надяват.

Досега венецуелската армия се е доказала като изключително лоялна към правителството на Мадуро. Тя е преживяла две десетилетия опити за смяна на режима, включително кратък преврат през 2002 г., фиаското с Гуайдо през 2019–2023 г., което включваше явен опит за преврат през април 2019 г., и недобре обмислена наемническа инвазия през 2020 г., като при всеки от тях дезертирането от редиците ѝ е било по-малко от предишния. От институционална гледна точка, години на драконовски санкции и дестабилизация от страна на САЩ са закалили венецуелската държавна сигурност и са насърчили устойчивост, която е изненадала мнозина.

Не бива да се учудваме, ако първата атака не доведе до обещаното въстание и привържениците на смяната на режима поискат още една, а след това и още една. Убедени, че правителството е на прага на краха и се нуждае само от още един тласък, те вероятно ще окажат натиск върху Тръмп да продължи бомбардировките и може би дори ще подкрепят формирането на някаква форма на въоръжена опозиция, която понастоящем не съществува във Венецуела.

Подобна война по либийски модел би наводнила и без това нестабилния регион с още повече оръжия и пари. Престъпните организации и нередовните въоръжени групи, които вече действат по западната граница на Венецуела - и отвъд нея, в съседна Колумбия - биха процъфтяли в хаоса, увеличавайки редиците си и печелейки от трафика на оръжия и хора: кошмарен сценарий за Латинска Америка.

През последните няколко години на драконовски санкции на САЩ срещу Венецуела - които допринесоха значително за недостига на храна, лекарства и гориво - повече от седем милиона венецуелци напуснаха страната си. Тази безпрецедентна миграционна вълна имаше дълбоки последици в целия регион и отвъд него, включително в САЩ, където повлия на изборите през 2024 г. в полза на Тръмп. Ако санкциите на САЩ са довели до такъв еxodus, можем само да си представим мащаба на бежанската криза, която би възникнала в резултат на реална война. Не е изненадващо, че Бразилия и Колумбия, най-стратегическите съседи на Венецуела от гледна точка на всеки потенциален конфликт, се противопоставиха категорично на военна интервенция от страна на САЩ.

Горчивата ирония е неизбежна: операция, оправдана с реторика за борба с наркотиците, би създала идеални условия за разширяване на влиянието на организациите за трафик на наркотици. Военното натрупване край бреговете на Венецуела е опасен път към въоръжен конфликт, който може да доведе до много по-големи страдания за венецуелския народ, потенциална политическа каша за Съединените щати, жертви сред американските войници и катастрофална дестабилизация на голяма част от региона.

превод: Nick Iliev

* * *

Гийом Лонг е старши анализатор по политиките в Центъра за икономически и политически изследвания и е заемал няколко кабинетни постове в правителството на Еквадор, включително министър на външните работи, министър на културата и министър на знанието и човешкия талант.