Да говорим за "Източна Европа", означава да признаем, че Путин е прав

Бедни, тъжни, корумпирани, сиви... Клишетата за страните от бившия комунистически блок умират трудно. За Артур Кьонигсберг, съосновател на мозъчния тръст Euro Creative и специалист по региона, един израз въплъщава устойчивостта на тези предубеждения във френското колективно съзнание: "Източна Европа".

В книгата си "Източна Европа не съществува", изследователят ни призовава да се отървем от този термин, "изкуствено творение" на Йосиф Сталин, което отрича западния характер на страните от региона и косвено обслужва стратегическите интереси на Кремъл. "Нищо не се е променило от времето на Сталин; този регион все още се смята за буфер между Запада и Русия", казва със съжаление Артур Кьонигсберг в интервю за френския вестник L" Express и предпочита да говори за "Централна и Източна Европа".

Това недоразумение, според него, обяснява погрешните стъпки на френската дипломация спрямо тези страни и нашата слепота за истинската природа на режима на Владимир Путин, чак до нахлуването в Украйна.

L'EXPRESS: Смятате термина "Източна Европа" за проблематичен. Защо?

АРТУР КЬОНИГСБЕРГ: Защото е изкуствено създаден от Сталин. След Първата световна война цялата тази част от Европа, между Балтийско и Черно море, е била съставена от нови или преродени държави, освободени от империите, които са ги окупирали. Още през 20-те години на миналия век възникват дебати за това как да се нарича този регион. Някои говорят за "Централна Европа", други за "Средна Европа", или дори "Mitteleuropa", но никога за "Източна Европа".

Терминът не е съществувал, защото тези нации са били признати за пълноценна част от Европа. Именно Йосиф Сталин, когато поема контрола над тези страни след Втората световна война, на практика налага разделение между Западна и Източна Европа. Оттогава нататък се очертават два модела: Западна Европа, либерална, демократична и капиталистическа; и другата Европа, комунистическа, съветска и колективистична. Но преди това Източна Европа просто не е съществувала.

Това разграничение би трябвало да изчезне с разпадането на комунистическия блок, защото по време на Студената война изразът "Източна Европа" обозначава пространство и модел, противопоставени на Запада. От 1989-1991 г. нататък, и особено с разширяването на Европа през 2004 и 2007 г., тези страни ясно се интегрираха в Западния блок. Като продължаваме да говорим за Източна Европа, ние отричаме западната и европейската идентичност на тези страни. Дори по това време писателят Милан Кундера говори за "отвлечения Запад".

L" EXPRESS: Във Франция колективното ни съзнание продължава да е проникнато от термина "Източна Европа", нали?

АРТУР КЬОНИГСБЕРГ: Разбира се, човек трябва само да проследи френския обществен дебат. Всеки път, когато се споменават тези страни, говорим за "Източна Европа", сякаш е еднородно цяло, когато всъщност те са много различни страни. Това води до безброй стереотипи и карикатури. До 24 февруари 2022 г.

Франция беше напълно невежа по отношение на географията на тази част от континента. Много политически, дипломатически и военни лидери дори не можеха да локализират правилно тези страни на картата. Във Франция погледът на изток означаваше поглед към Германия, а веднага след това към Русия. Всичко между тях беше практически игнорирано. Винаги се изумявам от реакцията на онези, които откриват тези страни за първи път.

Когато французин посети Варшава, Прага, Киев или Талин, той почти винаги изпитва едно и също удивление: "Но това е Европа, модерна е, точно като у дома!" Това свидетелства за устойчивостта на определени клишета за тези страни, които се възприемат като изостанали, сиви и белязани от комунизма... въпреки че някои от тях, напротив, са много модерни и са постигнали забележителен икономически прогрес.

L" EXPRESS: Пишете, че този термин обслужва стратегическите интереси на Владимир Путин. Защо?

АРТУР КЬОНИГСБЕРГ: Признаването на съществуването на Източна Европа в известен смисъл означава признаване на съществуването на "естествената" сфера на влияние на Русия. Точно това е искал Сталин: да създаде буфер между Запада и Съветския съюз. Стратегически този буфер е трябвало да бъде в пряк контакт със западния блок, за да защити Русия в случай на военен конфликт.

Да се ​​говори за Източна Европа днес в известен смисъл означава да се признае, че Владимир Путин е прав, когато казва, че това е регион, в който той има думата. Руснаците всъщност обичат да наричат ​​бившите съветски територии своя "близка чужбина". Но приемането на това тълкуване имплицитно означава да се приеме, че Русия може да има думата, когато дадена страна в региона обмисля дали да се присъедини към НАТО. Това означава да се признае сфера на стратегическо влияние, която уж замества суверенитета и пълната свобода на страните в региона.

В крайна сметка нищо не се е променило от времето на Сталин; този регион все още се възприема като буфер между Запада и Русия. А във Франция мнозинството от нашите политически лидери, дипломати и военни отказаха да видят тази приемственост между СССР и режима на Путин, приликите между реториката на Путин и тази на Сталин. И всичко това въпреки предупрежденията, отправени от страните от Централна и Източна Европа, чиито елити, които ясно виждаха пътя, който Русия поема, и наратива, който тя започваше да налага, постоянно биеха тревога.

Важно е да се помни, че тези общества са преживели руска окупация. Те знаят по-добре от всеки друг какво означава завръщането на империалистическата реторика и стратегическите или свързаните със сигурността искания към техните територии. Но вместо да ги слушат, мнозина предпочитаха да ги обвиняват в русофобия, параноя...

L" EXPRESS: Вие сочите с пръст грешките на Франция, като твърдите, че не е развила достатъчно връзките си с Централна и Източна Европа...

АРТУР КЬОНИГСБЕРГ: От началото на 90-те години на миналия век френската дипломация допусна поредица от грешки и погрешни стъпки по отношение на Централна и Източна Европа. Всичко започна с Франсоа Митеран, който, въпреки първоначалната си интуиция, разбра, че новоосвободените от комунизма страни ще искат да се присъединят към Европейската общност и че тези страни не трябва да бъдат държани в някакъв вид застой твърде дълго.

Оттук идва и идеята му за "Европейска конфедерация", чиято заявена цел беше да закрепи тези страни към Европа, докато се осъществят необходимите реформи. Неговата грешка беше включването на Съветския съюз в тази конфедерация, който през 1990 г. все още не се беше разпаднал. Митеран искаше да протегне ръка на Горбачов и мога да разбера теоретичните му разсъждения по онова време. Проблемът беше, че за страните, освободени от комунизма, беше неприемливо да се окажат в политическа система, която включва Москва.

Втората голяма грешка беше допусната от Жак Ширак. Според мен тя е далеч по-сериозна, защото е неразбираема, както от политическа, така и от дипломатическа гледна точка. През 2003 г. тези страни не подкрепиха позицията на Франция относно американската инвазия в Ирак. Ширак, видимо раздразнен, публично заяви, че тези страни са "пропуснали възможността да мълчат" и че отношението им е "невъзпитано". Трябва да разберем посланието, изпратено към тези страни, едва освободени от тоталитарна система, които виждат Европа като семейство, синоним на свобода и свобода на словото. Това е ужасен сигнал.

В книгата цитирам и други грешки, всяка от които разкрива известно презрение от страна на част от френската политическа и дипломатическа класа към тези страни. Човек не може да си представи и за миг френски лидер да използва толкова сурови думи към Германия, Великобритания, Русия... Това създаде впечатление за една арогантна Франция, която уважава само няколко големи сили и която чувства своето превъзходство над всички останали "малки страни".

L'EXPRESS: Вие също така критикувате "неразбираемото сближаване между Франция и Русия", инициирано от Еманюел Макрон в началото на първия му мандат...

АРТУР КЬОНИГСБЕРГ: Всичко започна през 2017 г. с грандиозен прием, организиран от Еманюел Макрон за Владимир Путин в разкошната обстановка на Версайския дворец. Тази стратегия за сближаване беше трудна за оправдаване грешка, защото по това време вече беше невъзможно да се игнорира позицията на Русия. Нейният империализъм се проявяваше от 2008 г. насам с нахлуването в Грузия, която беше лишена от част от територията си, а след това през 2014 г. с анексирането на Крим и частичната окупация на Донбас.

През 2017 г., само няколко години след тези събития, Путин все още не се беше успокоил. Напротив, империалистическата му реторика се засили. По това време цяла Европа беше насочила поглед към "новата Франция" на Еманюел Макрон, която беше силно проевропейска. Една от първите дипломатически инициативи по време на петгодишния му мандат обаче беше опитът за изграждане на "архитектура на сигурност и доверие" с Русия. Думата "доверие" представлява истински проблем за съседите на Русия.

От тяхна гледна точка, и съвсем основателно, доверието в режим като този на Кремъл - диктаторски, мафиотски и контролиран от тайните служби - е невъзможно. Преди нахлуването в Украйна обаче подобни изявления в Париж се смятаха за активизъм и русофобия, тъй като значителна част от френския елит продължаваше да се придържа към мита за историческото френско-руско приятелство.

L" EXPRESS: Как може да се обясни подобно недоразумение? Нямаше ли компетентни изследователи и експерти, способни да изяснят ситуацията на вземащите решения по този въпрос?

АРТУР КЬОНИГСБЕРГ: Винаги са съществували различни гледни точки. Преди 24 февруари 2022 г. онези, които предупреждаваха за характера на руския режим, почти не бяха слушани от Елисейския дворец и част от Ке д'Орсе (френското Министерство на външните работи). Те дори бяха възприемани доста негативно. В една от важните си речи Еманюел Макрон стигна дотам, че да говори за "дълбока държава", визирайки онези в Ке д'Орсе, които се съпротивляваха на това френско-руско сближаване.

Дълго време Елен Карер д'Анкос беше водещият авторитет по въпросите на Русия и френският политически елит често се консултираше с нея. За съжаление, тя принадлежеше към определена школа на мисълта, чийто интелектуален мироглед ѝ пречеше да схване истинската природа на кремълския режим и смяташе, че вината за повторното нахлуване на Путин в Украйна е предимно на Запада.

Онези, които вдигаха тревога за амбициите на Владимир Путин, понякога бяха етикетирани като "русофоби". Бяхме критикувани, че сме твърде близки с поляците и балтийците, обвинявани в параноя и ирационалност. Аз самият преживях това от първа ръка. За щастие, от февруари 2022 г., по силата на обстоятелствата, това вече не е така.

L" EXPRESS: Представлява ли оттеглянето на американците от конфликта в Украйна възможност за европейците да поемат по-голяма отговорност в региона?

АРТУР КЬОНИГСБЕРГ: Това е нож с две остриета. Европейците имат малко време да се подготвят и да получат независимост от Съединените щати. Това изисква изграждането на много по-ефективна индустриална, технологична и отбранителна база. Проблемът е, че Доналд Тръмп олицетворява квинтесенцията на преговарящия играч. Според него американското присъствие и защита зависят от закупуването на американски оръжия и оборудване.

С други думи, ако страните от Централна и Източна Европа изберат да се въоръжат повече с европейско оборудване, те биха могли да се страхуват от реакция от Вашингтон, която би гласяла следното: "Добре, оправяйте се без нас."

Тези страни се страхуват от подобен сценарий, особено след като се чудят дали европейците са готови да се изправят срещу Русия. Достатъчно единни ли са? И най-вече, големият въпрос табу: ще изпрати ли Франция своите войници да се бият за Талин, ако Русия нападне Естония утре?

Затова лидерите на тези страни отказват да поемат този риск. В техните очи американските гаранции остават най-надеждните.