Ще научим ли някога истината за "Петрохан"?

Коментар на Ивайло Нойзи Цветков:

Трагедията в Западна Стара планина предизвика такъв информационен сепсис в общественото съзнавано, че човек се пита обратим ли е този процес - или в мъглата на полуистините и откровените лъжи ще трябва да стискаме палци за някаква автотерапия и регенерация, след която със сигурност ще останат грозните белези от торпилираното доверие към родния обществен договор в България.

Поради мащаба, обяснимия свръхинтерес и безсрамните спекулации както от публика, така и от власти, Петрохан-Околчица нанася колективна травма върху публичното съзнание, обусловена едновременно от тревожността и фрустрацията (Angst und Frust, за почитателите на класическата германска философия), а това от своя страна като причина води до няколко следствия. Първото и най-важно като че ли е дълбокото потапяне в конспиративността, щедро и несръчно подхранена от сбъркания комуникационен модел на властта/институциите, от който следва и разширяващата се пропаст в доверието между общество и държавност.

В мъглата на случая "Петрохан"

В споменатата мъгла като че ли е видимо само едно - че опитът за емоционално справяне с трагедията при нормално построения ум води тъкмо до повишаване на нивата на тревожност, както и - като вид следствие - на нейната "доведена сестра" фрустрацията. И не говорим за обикновен страх, защото страхът обикновено има ясно очертан обект; социалната тревожност може да бъде далеч по-съсипваща и разрушителна за общото ни българско "психе", защото е продължаващо състояние без видим или осезаем излаз. По нещо прилича на рудиментарния, атавистичен и вкопан през хилядолетията страх от тъмното, при който уплахът е породен от факта, че не знаеш дали и какво има там, а не от нещо конкретно. Така "Петрохан" се превръща в екзистенциален тих ужас от този и без това преживяван като враждебен за индивида български свят.

Кой е виновен ли? Всички - и властите, и медиите, и соцмрежовите конспирации на публиката, в които винаги се търси що-годе валидирано и лесно обяснение на сложни казуси и процеси. Поради гаргантюанския апетит за медийно съдържание вече всички вкупом втръснаха с рефрена за липсата на доверие в институциите, без да има кой да обясни, че това недоверие не е причина, а следствие тъкмо от пагубната за здравия разум комбинация от тревожност и фрустрация. Корените са също и в дигиталната революция с ексхибиционистичния ламтеж за показ и "площадност", и в чистата комуникационна некадърност на органите. Дано да е само комуникационна, защото последните, включително прокуратура и ДАНС, оставят впечатлението, че са изостанали трагично от епохата, която обитават. И че под наследения тоталитарен рефлекс за булото, под което "се водят следствени действия" и "не ви е работа да питате много-много", приличат на нещо като алхимици, при които философският камък на държавно-общественото общуване съдбоносно се изплъзва.

Този сбъркан модел, при който дезинформацията също сякаш е на официално въоръжение у властта, не води просто до изронване на прословутото доверие и повишаване на тревожността. Той води и до нещо, струва ми се, много по-сериозно - мога да го илюстрирам с нещо от древноримския поетически гений Ювенал, а именно "quis custodiet ipsos custodes”, или кой ще пази самите пазачи. Само че при нас сатиричният оттенък на оригинала се губи и остава само оголеният нерв на усещането, че пазачите са ни изоставили в тази все по-враждебна в непонятността си реалност.

Т.е. днес "Петрохан" ни шокира с шестимата мъртви, утре "кой знае какво може да стане". И всичко това - щедро гарнирано с бясна политизация, в която представители на статуквото предизборно се опитват да късат белите меса основно на опозицията в лицето на ПП-ДБ. Самите ПП-ДБ, впрочем, също оставят впечатлението за комуникационна катастрофа, защото вместо да ограничават щетите, те успяват да организират малък празник за враждебните партии и медии чрез стратегията "ама ние не знаехме". Без - подчертавам - каквото и да било разследване да е излязло с каквито и да било еднозначни доказателства за всичките чудовищни обвинения. Прибавете и идеологическите щрихи, така добре експлоатирани в битката за предизборни дивиденти - че от целия този полу-будистко-сектантски и какъв ли не миш-маш лъха на нещо "съмнително" либерално, на "ами така става, като ги оставим да си разиграват еднорога", ерго - накрая за всичко като че пак е виновна либералната демокрация. Без която - и това е почти зенонова ирония - никой нямаше да може да мъцне каквото и да било срещу каквото и да било, хеле пък в така сакрализираните в масовото съзнание социални мрежи.

Феновете на телевизионните сериали добре знаят за стиловото течение "Nordic noir" - скандинавско "черно" и мрачно криминално кино, далечен наследник на титани от миналия век като Фриц Ланг, Фридрих Мурнау, Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет. За по-развитото въображение "Петрохан" много прилича на нещо такова - зимен пейзаж, оловни небеса, планинска секта, въоръжена до зъби, включително с дронове, зловещ саундтрак, дискомфортно неведение; липсват само двойката смели и умни за петима детективи, които да разплетат тази история. На мен обаче ми се струва, че това не е "Nordic noir", а нещо като "Bulgarian gris", т.е. "българско сиво" - наш си жанр в самата реалност, а не в изкуството, при който всичко в общественото съзнание се размива до почти пълна неяснота, границата между действителността и медиатизираната ѝ версия е замъглена, а накрая няма ни аристотелов катарзис, ни гявол. Защото тревожността и фрустрацията плюс незаконното им дете - неверието - правят така, че с каквато и окончателна версия да излязат, реакцията ще е от типа "да, бе, да, крият нещо".

Колективната травма от катастрофичното събитие

Има и един друг страничен ефект от горното, за който никой не си дава сметка, а той наистина води неусетно до споменатата колективна травма. Това е своеобразната "виртуализация" на мъртвите тела; те изглеждат "някъде там", в планинското непознато за публиката, далечни и медийно безплътни. И това се отразява катастрофално на нормалната емпатична реакция, удавена в предозирането с измислено съдържание, бързата промяна в настроенията и люшкането към една или друга версия.

Изводът, грубо, е следният: ще живеем в нарастваща тревожност, която ще генерира фрустрация като несъзнателен отговор на принудителната ни невъзможност да узнаем истината и това да доведе до вид колективно психологическо пречистване. А остатъчното усещане и дори убеждение е, че не ни позволяват да знаем - било поради липсата на интегритет у властта, какъвто като граждани трябва да изискваме, било заради споменатото безпринципно политизиране на шесторната смърт. Пред която, преди да изискваме каквото и да било, просто трябва да сведем глави и да се помолим за успокоение на душите им. В момента не се наблюдава нищо подобно, защото тъкмо така работи колективната травма от катастрофичното събитие; тя води и до всеобщо усещане за криза на смисъла и неусетен разпад на общността и колективистичната култура, дори без да викаме на помощ Макс Вебер или Юнг.

Всъщност, чакайте малко. Ако питате мен, работата е ясна - става въпрос за съкровището на Вълчан войвода, което съдържа пирон от Христовия кръст, отдавна пренесено от билдербергите и закопано в землището на с. Гинци. Каза ми го един, чийто трети братовчед е лелинчо на един от Монтана, който пък се пада шурей на един от ДАНС и е малко, така, дзен-будист.

Но не мога да разкрия повече, защото текат следствени действия...