"Ще те убия, ако гъкнеш": насилие на руснаци срещу украинки

Издевателствата и изнасилванията срещу тези жени, а и срещу хиляди други украинки, са така ужасяващи, че думите често бледнеят. Много от престъпленията остават зад стена от мълчание. Филмът "Следи" дава глас на жертвите.

"Винаги съм пожелавала на учениците си да не им се налага да хващат оръжие", разказва пред ДВ учителката по украински език и литература Людмила Мефодиевна, която има 45 години стаж. След идването на проруски въоръжени групи в нейното село, един от войниците подложил възрастната жена на мъчения и я изнасилил. Тръгвайки, оставил на масата патрон и я заплашил: „Ще те убия, ако гъкнеш!“.

Историята на учителката заедно с други подобни е разказана в представения на „Берлинале“ украински документален филм „Следи“. В него Людмила Мефодиевна споделя, че дълго време не е можела да говори за преживяното. Но семейството ѝ настоявало – за да се чуе свидетелството за злодеянието. „Биха ме, душиха ме, рязаха ме с нож, избиха ми зъби, счупиха ми ребра. Взеха ми здравето. Благодарение на поддръжката на забележителните жени, с които се запознах, все пак можах да започна да говоря. Започнах да разказвам. Защото искам целият свят да разбере за престъпленията, които извършва Русия, за мъченията и издевателствата над украинците“, са думите на Людмила.

"Кръвта в Украйна се лее като река"

Жената казва пред ДВ, че след идването на окупаторите повечето от нейните ученици са отишли да защитават родината си. „Много от тях загинаха, някои бяха пленени, други се върнаха от фронта с тежки наранявания. Много болезнено е да виждаш и да преживяваш това. В момента кръвта се лее из Украйна като река. Майките плачат над телата на синовете си, на мъжете си, на роднините. Само в нашето семейство загинаха четирима мъже, оставяйки малки деца.“

Представените във филма украинки членуват в организацията SEMA Ukraine, която помага на жените, преживели насилие. Олга от Херсон е била сто дни в плен заедно със сина си и мъжа си. „Срамувах се да говоря за това, което правеха с мен. Запознанството с организацията стана мой втори живот. Сега ние помагаме на други жени и мъже. Защото и мъже са преживявали сексуализирано насилие – макар почти да не говорят за това.“

72-годишната Нина едва говори и почти веднага започва да плаче, спомняйки си как войната е разрушила първо дома ѝ, а след това и живота ѝ. „Надявах се да живея спокойно на село, да садя овошки и да чакам внуци. Но дойдоха танковете и земята започна да гори. А след това дойдоха и зверовете.“ Лицето на жената се изкривява от срам и мъка.

Гласът като оръжие

Именно срамът пречи на жертвите на насилие да свидетелстват против агресорите. Затова пострадалите от сексуализирано насилие по време на войната фактически остават извън официалната статистика. Когато се говори за жертвите сред гражданското население, обичайно се споменават загиналите, ранените, пленените. „Тези, които са преживели сексуално насилие, включително в плен, често остават незабелязани, не получават помощ от държавата. Мнозина страдат от стигматизация, а някои не могат да се справят с преживяното“, отбелязват от SEMA Ukraine. „Нашите гласове са оръжието, което ще накаже престъпниците“, казват там.

„Когато започнах да говоря за преживяното, често виждах как хората като че ли изключваха. Когато се опитвах да разказвам за най-страшното, се натъквах на празни погледи. Спираха да ме слушат. Това е вид вътрешен защитен механизъм: когато е твърде болезнено и неприятно да слушаш, човекът просто не възприема казаното. Вярвам, че този филм може да вдигне тази бариера. И че след него вече ще бъде невъзможно отново „да си затваряш ушите“, казва пред ДВ Ирина Довган, основателката на организацията SEMA Ukraine.

Филмът разказва и нейната история – как през 2014 година е пленена от проруските въоръжени формирования в Донбас, понеже помагала на украинските военни. След няколко дни мъчения и насилия я завързали за стълб в центъра на Донецк, увита в украинското знаме и с табелка с надпис „Тя убива децата ни“. Жителите на града минавали покрай нея, за да я плюят я обиждат. Все пак тя имала известен късмет – снимката ѝ на стълба била разпространена от световните медии и в крайна сметка се принудили да я освободят.

„Надявам се светът да ни подкрепи и да разбере, че нямаме нужда от съчувствие, а от съвместна борба. За да не се повтаря това в бъдеще и престъпниците да бъдат наказани. В противен случай злото ще се връща отново и отново“, казва Ирина Довган. След преживяното тя намира сили в себе си да обединява и да поддържа други пострадали жени.

Как се ражда филмът "Следи"

Режисьорката на филма Алиса Коваленко също е била подложена на мъчения и е била изнасилена, но намерила помощ в SEMA Ukraine. И тя дълго време не можела да говори за преживяното, определя като преломен момент срещата си с други жени, преминали през същите мъчения. "За първи път седнахме заедно и започнахме да говорим. Това беше изцеление - почувствахме, че не сме сами. И започнахме постепенно да разрушаваме стената на мълчанието."

Целта на Коваленко, към която се присъединява и режисьорката Маруся Никитюк, не е била да шокират зрителите: "Нашето кино е за достойнството, за света, който се ражда въпреки злото. Не искахме да травматизираме нито героините, нито зрителите, затова много от историите не стигнаха до екрана. Така и не разказахме например как жените в плен са гладували и четири са си поделяли по едно малко парченце тесто на ден или как са били принудени да пеят химна на Русия, за да им се разреши да посетят тоалетна. Но тези свидетелства съществуват - в книгите, в правозащитните документ, в паметта", разказва Коваленко.

"Войната постепенно се превръща във фон. Трагедията в Украйна става статистика, а статистиката - рутина. Това е страшното", отбелязват режисьорките на филма. "Следи" връща имената на жените. Това вече не са цифри - това са конкретни жени, които гледат зрителя в очите и говорят. Трагедията трябва да има имена, а не да се превръща в статистика."