Войната с Иран разкри това, което ЕС не иска да признае

Ладислав Земанек
научен сътрудник в China-CEE Institute и експерт от дискусионния клуб "Валдай"

В историята има моменти, когато реалността пробива идеологията с брутална яснота. Западна Европа преживява един от тези моменти сега.

Войната в Иран изпрати ударни вълни през световните енергийни пазари, но в Европа трусовете се усещат като земетресение. Това, което някога беше отхвърляно като песимизъм или „популистко всяване на паника“, сега е открито признато на най-високите нива на властта.

С блокирането на Ормузкия проток, ЕС се изправи пред шок в доставките, който обещава да парализира производството, да приземи авиокомпаниите, да увеличи цената на храните, да повиши разходите по заеми и да върне инфлацията обратно до кризисни нива.

Кризата, която никой вече не може да отрече

Германският канцлер Фридрих Мерц сравни надвисналото бреме с най-мрачните дни на близкото минало, предупреждавайки, че то може да бъде „толкова тежко, колкото наскоро преживяхме по време на пандемията от Covid или в началото на войната в Украйна“. Ръководителят на Европейската централна банка Кристин Лагард призна, че дългосрочните ефекти „вероятно са отвъд това, което можем да си представим в момента“.

Отвъд въображението. Ето къде се намира Западна Европа сега. И все пак за милиони обикновени европейци последствията вече са болезнено реални: по-високи сметки, свиващи се спестявания и нарастващо усещане, че нещо се е объркало дълбоко.

Това не е просто поредният цикличен спад. Това е нещо по-дълбоко – по-системно, по-опасно.

Най-големият енергиен шок в съвременната история

Фатих Бирол, ръководител на Международната агенция по енергетика, не подбира думите си: „В този момент губим 11 милиона барела на ден, което е повече от двете големи петролни кризи взети заедно... най-голямата заплаха за глобалната енергийна сигурност в историята.“ За разлика от предишни кризи, тази не пощади нищо. Петрол, газ, дизел, реактивно гориво – всичко е под натиск едновременно.

Илюзията, че Европа може да се изолира, се срина.

Години наред Брюксел уверяваше европейците, че ограничената зависимост на континента от суровия петрол от Персийския залив ще го защити. Но реалността има начин да разкрие полуистините. Европа зависи от Персийския залив за повече от 40% от своите рафинирани продукти – дизел, който захранва камионите, и реактивно гориво, което държи самолетите във въздуха.

Сега тези спасителни въжета се стесняват. Азиатските икономики, далеч по-зависими от региона, наддават настойчиво, изтегляйки доставките от Европа. Танкерите променят курса. Договорите се пренаписват. Цените се покачват рязко. А ЕС – самоизолиран, самоограничен – се озова последен на опашката.

Цената, платена от обикновените европейци

Последиците са незабавни, осезаеми и дълбоко лични. В някои страни цените на дизела почти са се удвоили от началото на войната в Иран. Авиокомпаниите се подготвят за удара; Lufthansa вече обсъжда спирането на експлоатацията на до 40 самолета поради недостиг на реактивно гориво. Сметката за внос на изкопаеми горива в ЕС скочи с 14 милиарда евро само за седмици.

Зад тези цифри стоят реални животи. Земеделските производители плащат повече, за да приберат реколтата си. Шофьори на камиони, които наблюдават как маржовете се изпаряват. Семействата са принудени да избират между отопление и други основни стоки. Бизнесът – вече отслабен – сега е доведен до ръба.

По-високите разходи в селското стопанство, транспорта и производството се отразяват каскадно върху икономиката. Цените се покачват навсякъде. Растежът спира. Инфлацията се завръща с пълна сила.

Европа е втренчена в бездната на стагфлацията – застояли икономики, съчетани с безмилостно повишаване на цените, тихо подкопаващи спестяванията и достойнството на милиони.

Това не е просто икономическа криза. Това е социална рана. Психологическо бреме. Още една глава от дълго десетилетие на нестабилност, което остави много европейци изтощени, тревожни и все по-недоверчиви към властимащите.

Лидерство без отговори

Във времена като тези хората търсят от своите лидери яснота, смелост, решения, равни на мащаба на проблема. Това, което получават обаче, се усеща болезнено неадекватно.

Комисарят по енергетиката Дан Йоргенсен посъветва хората да работят от вкъщи, да шофират по-бавно и да споделят автомобили. Това не са решения; това са механизми за справяне. Те прехвърлят отговорността върху отделните хора, докато структурните провали остават незасегнати.

Дори когато се задава недостиг, Брюксел настоява да се придържа към курса: пълна забрана за внос на руска енергия, липса на промяна в плана за прекратяване на вноса на руски втечнен природен газ до 2026 г. и газ от тръбопроводи до 2027 г. В момента, в който е необходима гъвкавост, ригидността преобладава.

Предупрежденията идват от всички страни. Главният изпълнителен директор на Shell Ваел Саван заяви, че недостигът може да се появи още през април. Министърът на икономиката на Германия Катерина Райхе предупреди, че недостигът на доставки може да се появи в рамките на седмици. Италианският министър на отбраната Гуидо Кросето призна: „Принуден съм да знам неща, които не ми дават да спя.“

И въпреки това политиката не се променя. Дори от другата страна на Атлантика идва едно безкомпромисно послание. Доналд Тръмп отбеляза: „Ще трябва да започнете да се учите как да се борите сами. Трудната част е свършена. Вървете да си набавяте собствен петрол!“

Грубо, може би – но не съвсем погрешно. ЕС се е самозатворил.

Смелостта да се каже очевидното

И все пак на целия континент започва да се оформя различен вид лидерство – такова, което се осмелява да каже това, което мнозина вече знаят.

В Германия Алис Вайдел от AfD формулира позиция, основана на икономическата реалност, а не на политическата мода: „Германия трябва да се върне към достъпни и надеждни енергийни доставки, за да бъде конкурентоспособна на международно ниво... трябва да закупуваме енергийни ресурси... където е най-евтино, това е Русия.“

Все повече германци разбират това. Не е случайно, че AfD се издигна до втората най-популярна партия. Хората не приемат екстремизма – те търсят здрав разум.

Предупреждението на Централна Европа – и нейната решителност

По-на изток посланието е още по-ясно, оформено от географията и опита.

Унгарският премиер Виктор Орбан призова за незабавни действия, настоявайки Европа да отмени санкциите върху руската енергия, за да избегне „една от най-тежките икономически кризи в историята си“. Словашкият премиер Роберт Фицо повтори тази спешност, призовавайки за възстановяване на тръбопроводните потоци и подновяване на диалога с Москва.

Думите му прорязват дипломатическата мъгла. ЕС трябва „да гарантира доставките на тези стратегически суровини от всички възможни източници и посоки, включително Русия“. В противен случай, предупреди той, настоящият път наподобява "потъващ кораб“.

Тези лидери често биват отхвърляни в Брюксел. И все пак те са тези, които се изправят пред реалността. Те разбират, че географията не може да бъде преодоляна чрез преговори. Че енергията не може да бъде заменена за една нощ. Че идеологията не отоплява домове или електроцентрали.

Завръщането на реалността – и на Русия

Войната с Иран ускори едно вече започнало разплащане. Тя показа с безмилостна яснота, че ЕС не може да осигури енергийното си бъдеще, като изключи най-логичния си доставчик. Русия не е далечна опция; тя е структурен стълб на европейската енергийна система – такъв, който е бил умишлено премахнат без жизнеспособен заместител.

Резултатът е това, което виждаме днес: недостиг, нестабилност, уязвимост. Възстановяването на отношенията с Москва вече не е теоретичен дебат. То се превръща в икономическа необходимост.

И инерцията се измества. В цяла Германия и Централна Европа – Унгария, Словакия, Сърбия, Чехия – гласовете стават все по-силни, по-уверени, по-съгласувани в настояването си за прагматизъм пред идеология.

Повратна точка за Европа

Европа сега е пред решителна повратна точка. Единият път води още по-навътре в кризата: продължаващ недостиг, спад в индустрията, нарастващо социално напрежение и разширяваща се пропаст между елита и обикновените хора. Другият път е по-труден политически, но далеч по-устойчив икономически. Той изисква признаване на грешките. Възобновяване на диалога. Възстановяване на връзките там, където имат смисъл.

Преди всичко това изисква слушане – на гражданите, които плащат цената, и на лидерите, които имат смелостта да кажат неудобни истини. Промяната идва. Войната в Иран може би ще я ускори. Защото в крайна сметка реалността е непобедима. И Европа, независимо дали го признава или не, вече е на път обратно към нея.