"Да направим отбраната отново европейска" - но как точно?

Реалистичните обяснителни модели преживяват възраждане, невиждано от края на Студената война. Един въпрос доминира в глобалния дневен ред по сигурността: как държавите и съюзите гарантират собственото си оцеляване? Това пише за TRT изследователят Айхан Сари.

"Международният ред преминава през дълбока трансформация. От една страна, традиционните съюзи отслабват, а от друга - разпространението на дронове и безпилотни оръжейни системи променя из основи характера на съвременната война.

Дори държави с ограничен индустриален капацитет вече могат да нанасят сериозни щети на големи сили. Европа е пряко засегната и от двете тенденции.

Трансатлантическият съюз губи своята надеждност, докато войната между Русия и Украйна разклаща европейската система за сигурност.

Съединените щати все повече изглеждат като ненадежден гарант за европейската сигурност, а Русия продължава да засилва военния си натиск.

Въпреки това Европа досега не успява да изгради самостоятелно лидерство в сферата на сигурността или да укрепи достатъчно своите отбранителни способности.

При такива условия би било логично да се преосмислят съществуващите съюзи и да се изградят нови партньорства.

Най-важният потенциален партньор в съседство на Европа безспорно е Турция. Въпреки това страната продължава да бъде пренебрегвана от много европейски политици и лидери, вземащи решения.

Например председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен наскоро постави Турция в една категория с Китай и Русия, като заяви, че "Европейският съюз трябва да изгради бъдещето си" далеч от тези три държави. Подобна позиция се открива и в неотдавнашен доклад на Европейски съвет за външна политика (ЕСВП).

Настоящият анализ използва този доклад като отправна точка и разглежда защо Европа често сама се възпрепятства за справянето с предизвикателствата в сферата на сигурността.

"Да направим отбраната отново европейска" - но как точно?

Авторите на доклада на ЕСВП очертават три стъпки за възстановяване на способността на Европа да се защитава: обща архитектура за вземане на решения, включваща структурите на НАТО, инструментите на ЕС и гъвкави коалиции; мощни и бързо разгръщаеми въоръжени сили; и координирана европейска отбранителна индустрия като индустриален гръбнак на тази система.

Първата реакция при прочита на подобни предложения е: това звучи разумно.

Вторият въпрос обаче е: как точно ще се случи?

А третият води до същинския проблем: ако тези идеи са толкова очевидни, защо Европа не ги е реализирала през последните десетилетия?

Да не говорим за европейска армия - дори общ механизъм за отбрана така и не беше създаден.

Още след първия мандат на Доналд Тръмп в Белия дом през 2016 г. стана ясно, че американските гаранции за сигурност вече не могат да се приемат за даденост. В същото време война бушува по границите на Европа от години.

Защо тогава обещаната промяна в политиката за сигурност така и не се случи?

Поглед към позициите на водещи европейски политици дава част от отговора.

Още през 2015 г. тогавашният председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер призова за създаването на европейска армия като сигнал за решимост към Русия.

Заместник-председателят на Европейската комисия Кая Калас обаче наскоро определи подобна идея като "изключително опасна" и постави под въпрос дали нейните поддръжници са обмислили практическите последици.

Най-категоричната оценка дойде от генералния секретар на НАТО Марк Рюте, който заяви пред Европейския парламент, че всеки, който вярва, че Европа може да се защитава без САЩ, трябва "да продължи да мечтае".

Според него европейска армия би създала предимно дублиращи се структури в рамките на НАТО.

В крайна сметка докладът сам дава отговора защо тези планове се провалят от години - макар и неволно. Той описва целта, без убедително да обяснява пътя към нея.

Обединяването на 27 суверенни държави с различни бюджети, отбранителни индустрии, възприятия за заплахите и стратегически интереси в обща отбранителна архитектура не е просто въпрос на политическа воля. Това е структурен проблем.

Пандемията от COVID-19 показа колко ограничена е европейската солидарност дори по сравнително прости въпроси като доставката на защитно оборудване.

Всеки, който смята, че същите тези институции могат безпроблемно да координират общи командни структури, оръжейни програми и ядрено възпиране, подценява силата на националните интереси.

Това, което прави доклада неубедителен, не е толкова какво изисква, колкото какво пропуска.

Ключовият въпрос остава без отговор: какво се е променило фундаментално днес, което би позволило успех там, където през последното десетилетие е имало неуспех?

Нито руската заплаха, нито несигурността около американските гаранции за сигурност са ново явление.

И все пак докладът е написан така, сякаш изброяването на правилните мерки е достатъчно, за да бъдат те реализирани.

Светът не чака: защо Европа трябва да се откаже от илюзиите си

Истинският проблем е по-дълбок от който и да е стратегически доклад. Много европейски политици и експерти не възприемат света такъв, какъвто е днес, а такъв, какъвто е бил в миналото.

Асиметрията на силата, от която Европа се възползваше десетилетия наред, вече не съществува.

Икономически Европа остава един от най-важните глобални играчи, но във военно отношение други държави я настигнаха или дори я задминаха.

Американският чадър за сигурност дълго време прикриваше тази реалност. Ако Вашингтон продължи да намалява ангажиментите си към защитата на Европа, военните и стратегическите слабости на континента ще станат болезнено очевидни.

Историята на международните отношения показва, че съперниците неизменно се възползват от слабостта.

Затова е още по-забележително, че доклад за бъдещата архитектура на европейската сигурност почти напълно пренебрегва Турция.

А страната е фактор със значителна тежест както във военно, така и в геополитическо отношение.

През последните години Турция беше сред малкото държави в НАТО, които постигнаха конкретни и практически резултати в отношенията си с Русия.

Пренебрегването на подобен партньор по политически или идеологически причини не е аналитична преценка, а стратегическа грешка.

Този пропуск говори по-малко за значението на Турция и повече за ограниченията в европейското стратегическо мислене.