Цени, евро и обедняване – преходът като вечна спекула

Всяка новина за покачване на цени, въвеждане на еврото или поредна „реформа“ неизбежно води до едно и също усещане у хората – че обедняват. Не статистически, не по таблици, а реално, в ежедневието си. В магазина, на касата, при плащането на сметките. И това усещане не е плод на внушение или носталгия, а резултат от дълъг процес, който започна още с прехода, но така и не приключи все още.

Преходът у нас се превърна от временно състояние в постоянен модел. Обещаваше се, че ще е кратък, че ще донесе свобода, пазар, благоденствие. Вместо това той роди мутри (още са на власт), спекула, неравенства и социална умора. Цените растат по-бързо от доходите, а всяка промяна – от валутна до енергийна – се използва като оправдание за ново поскъпване. В този смисъл преходът не е просто икономически, а морален:

той легитимира идеята, че „всеки се спасява сам“, а по-слабите плащат цената.

Евро в общество със слаби институции, лош контрол и висока спекула не е гаранция за по-добър живот. Напротив – то може да ускори процеси, които вече съществуват.

Тук се появява и грубата, но все по-често използвана метафора за „оядените“. Не в буквалния, а в социалния смисъл – система, в която едни печелят от обедняването на други. Когато храните поскъпват без икономическа логика, когато енергията става инструмент за печалба, когато трудът се обезценява, а капиталът се самовъзпроизвежда, обществото започва да се изяжда отвътре.

Не от злоба, а от липса на правила и справедливост.

Сравнението с живота „преди“ често се отхвърля като сантиментално. Но хората не сравняват идеологии, а сигурност. Сравняват усещането, че можеш да планираш, че утрешният ден няма да е по-лош от днешния. Сега мнозина живеят в режим на постоянно приспособяване – към нови цени, нови правила, нови кризи.

Това изтощава и води до апатия, която е най-опасният резултат от обедняването.

Спекулата не е само икономическо явление, тя е култура. Култура на „вземи сега“, „натисни докато може“, „после ще видим“. В такава среда всяка голяма промяна – било то евро, "Зелена сделка" или дигитализация – се превръща в риск за обикновения човек и възможност за печалба за малцина. Докато това не се промени, докато правилата не започнат да важат за всички, разговорът за цени и валути ще бъде вторичен.

Истинският въпрос не е дали ще плащаме в евро, а дали ще живеем в общество, което не приема обедняването като нормално състояние. Защото когато хората свикнат да обедняват, тогава „оядените“ вече не са метафора, а диагноза.