Юмрукът и ритникът с кубинка срещу закона – кой е по-силен?

Юмрукът и ритникът с кубинка срещу закона – кой е по-силен? Тази закономерност особено ясно се вижда в реакциите около убийството в Пловдив на Георги Кузев. Става дума за изключително тежък случай, който предизвика силно обществено възмущение заради начина, по който според изнесената информация е било извършено престъплението, и заради възрастта на младежите, свързвани с него – 15-17 години. Именно подобни случаи, при които жестокостта и унижението на жертвата изглеждат несъвместими с нормалното човешко поведение, пораждат у обществото усещането, че границата е премината и че институциите трябва да дадат категоричен отговор. А когато този отговор се забави или изглежда недостатъчен, на негово място лесно се настанява гневът – и заедно с него изкушението някой сам да раздава справедливост

Има една неприятна закономерност в развитието на младите демократични общества: когато законът съществува на хартия, но твърде често не се прилага на практика, започва да се променя не само отношението към институциите, но и самото усещане на хората за справедливост.

Тогава се появява опасното убеждение, че ако държавата не наказва виновните, някой друг трябва да го направи.

Точно тук може да се търси и обяснението за привличането на част от младите хора към националистически или радикални групи, които си присвояват ролята на съдници. Те започват от реален обществен проблем – усещането за безнаказаност – но стигат до напълно различен и много по-опасен извод: щом законът не работи, ние ще бъдем законът.

Примерите с престъпления срещу деца, тежки посегателства и убийства неизбежно пораждат гняв. Когато обществото вижда извършители, за които смята, че не получават адекватно наказание, или случаи, при които правосъдието се проточва с години, се натрупва усещане за несправедливост. В такива моменти един конкретен случай може да се превърне в символ и повод за мобилизация.

Това е особено силно при младите хора. Те търсят не само политическа идея, а пример за действие. Когато видят група, която демонстрира увереност, сила и готовност да „възстанови справедливостта“, изкушението да я последват става по-голямо. А когато държавата изглежда безсилна, радикалната група започва да изглежда като нейна алтернатива.

Тук обаче се намира голямата измама.

Демокрацията не означава, че всеки може да прилага собственото си разбиране за справедливост. Напротив – едно от най-трудните постижения на цивилизованото общество е именно отказът от личното отмъщение. Държавата монополизира законната принуда, за да не се превърне обществото в сбор от частни съдилища, наказателни отряди и хора, които сами определят кой е виновен и какво заслужава.

Юмрукът и ритникът с кубинка срещу закона са точно обратното на правосъдието, но кой е по-силен… Те могат да изглеждат като сила там, където институциите изглеждат слаби, но всъщност са признание за провала на цивилизования ред. Защото в момента, в който човек реши, че неговата лична преценка му дава право да наказва другия, законът вече не е общо правило, а просто пречка.

Затова появата на групи, които „вземат закона в собствените си ръце“, не е доказателство за силата на демокрацията. Тя е предупреждение, че демократичните институции не изпълняват една от най-важните си функции – да убедят гражданите, че справедливостта може да бъде постигната по законен път.

Това не е само български феномен. Подобни движения и радикални групи съществуват в различни държави – включително в Западна Европа, Съединените щати и Русия. Идеологиите им могат да бъдат различни, но механизмът често е сходен: недоверие към институциите, усещане за заплаха, търсене на враг и убеждение, че официалната държава е твърде слаба или корумпирана, за да защити „нормалните хора“.

И тук България има своя особен проблем.

Българското общество все още изгражда институционалната култура на една сравнително млада демокрация. Ние все още спорим не само какви трябва да бъдат законите, но и дали те се прилагат еднакво към всички. Когато човек остане с впечатлението, че тежки престъпления не получават достатъчно бърза и справедлива санкция, че жертвите остават сами или че последиците от едно престъпление не се оценяват достатъчно сериозно, се появява дълбока неприязън към извършителите и към системата, която трябва да ги санкционира.

Тази неприязън е разбираема.

Опасно става тогава, когато се превърне в идеология. Защото между справедливото възмущение срещу престъпника и омразата към цяла категория хора има огромна разлика. Между наказанието за конкретно престъпление и преследването на хора заради това какви са съществува още по-голяма.

Именно тук трябва да бъде поставена ясна граница. Педофилията и престъпленията срещу деца са въпрос на наказателното право и на защита на жертвите. Сексуалната ориентация на пълнолетен човек сама по себе си не е престъпление и не може да бъде основание за саморазправа, преследване или насилие. Ако тази граница бъде премахната, борбата с престъпността много лесно се превръща в лов на „различните“.

А това вече не е справедливост. Това е началото на произвола.

Истинското израстване на едно демократично общество вероятно се измерва именно с това – дали може да понесе гнева си, без да го превърне в насилие; дали може да настоява за сурово и ефективно наказание, без да отменя правото; дали може да защитава жертвите, без да превръща обществото в тълпа от съдници.

Затова проблемът с радикалните групи не трябва да се разглежда само като проблем на „лошите идеи“. Понякога зад тези идеи стои реално и болезнено обществено усещане: че държавата не вижда, не чува и не наказва достатъчно.

Ако това усещане бъде оставено без отговор, някой неизбежно ще предложи своя отговор.

Първо ще каже: „Държавата не може.“

След това: „Ние можем.“

А накрая: „Ние сме законът.“

Точно в този момент демокрацията е изправена пред един от най-старите си въпроси: кой има право да наказва?

Отговорът на демократичната държава трябва да бъде прост – не този, който е най-гневен, най-силен или най-шумен, а този, на когото законът е дал това правомощие и който е длъжен да го упражнява справедливо.

Защото ако законът не се прилага, решението не е да го заменим с юмрука. Решението е да направим така, че законът отново да започне да работи.