Коментар на Георги Лозанов:
В България борбата с олигархичния модел е заприличала на народна приказка: юнаците, които се заканват да го победят, все не успяват и хората чакат следващия герой... Той вече се е задал в лицето на Румен Радев, който твърди, че ще унищожи олигарсите, но без да посочва конкретни имена. А те през това време злорадстват: "Всички се борят с нас, но накрая разчитат на нас".
В края на 2025 гражданите напълниха площадите в страната (както впрочем се случва средно на всеки шест-седем години), за да дадат тласък на битката срещу този модел, етикетирайки го директно с имената на Делян Пеевски и Бойко Борисов. За да има обаче резултат, трябва да е ясно какъв точно е въпросният модел и как е възникнал, а не да се задоволяваме с общи приказки, недомлъвки и заклинания.
Откъде тръгва олигархичният модел?
Парадоксално е, че най-ясната му дефиниция засега принадлежи не на негов критик, а на негов крепител, какъвто бе бившият председател на ДПС Ахмед Доган. Той беше заявил, че всяка партия си има "обръч от фирми" и той е "инструментът във властта, който разпределя порциите". Тази негова дефиниция фактически беше форма на самопризнание за организирането на корупционна схема, но "не му пукаше", защото безнаказаността също е задължителна част от модела. Тогава в българската политика Доган беше "лидерът на непукизма", както преди време бях кръстил една статия за него във вестник "24 часа".
Той беше казал истината само донякъде, колкото да демонстрира собствената си сила. В дълбочината на явлението е инсталирането на паралелна власт в държавата, по-влиятелна от официалната – власт над властта, която следва тоталитарния модел от времето на комунизма. Според този модел навсякъде - от най-малкото предприятие до министерския съвет, успоредно с административното ръководство, се действа партийно, начело с партиен секретар, който има последната дума. Повече или по-малко директорът, ректорът, министърът и т.н. са само фасада на партийни решения. Властовата йерархия през комунизма даже не беше двойна, а тройна, защото държавните субекти (частни нямаше) бяха подчинени на местната комунистическа партия, а тя на съветската. При това издевателството беше пълно и тази партийна власт, паралелна на официалната, също беше официална – по Конституция, още според член 1.
Как се формира "дълбоката държава"
Проблемът ѝ възникна след 15 януари 1990 година, когато член 1 отпадна и тя загуби официалния си статут. Бенефициентите ѝ обаче въобще не мислеха да я оставят в миналото и тя трябваше да потъне дълбоко под публичната повърхност. Така се формира "дълбоката държава", чиито "кадри" не минават през избори и закон не ги лови (подобно на партийната номенклатура преди). Когато площадът протестира срещу модела Пеевски-Борисов, явно припознава в Пеевски премиера на дълбоката държава, а в Борисов - реалния премиер на официалната. А когато Борисов протестира срещу пакетирането му с Пеевски, може и да не е толкова заради него самия, колкото заради така разпределените помежду им роли.
Паралелната власт, за да се изпълняват командите ѝ и след навлизането на страната от командна в пазарна икономика, трябваше да се "монетизира". В началото процесът се осъществяваше от създадените за целта силови групировки, които носеха приходи чрез рекет на зараждащия се частен бизнес и с преразпределение на държавни ресурси "под масата". Из социалното пространство плъзнаха "мутри". Те излязоха основно от спортните школи, възникнали през комунизма под покровителството на армията и милицията, поради което впоследствие не можеха да се измъкнат от хватката на бившата ДС. Безмилостният ѝ почерк личеше по това, че повечето босове на групировки, когато станаха излишни, чисто и просто бяха убити. Пък и не можеха да предизвикат кой знае какво съчувствие в обществото, защото имаха заплашителен ъндърграунд профил, дори да закопчеят бели якички върху дебелите си вратове.
Мутрите свършиха работата "на терен" – принудиха "обикновените хора" да се примирят, че ще финансират не само официалната власт (с данъците си), но и паралелната - без да питат как точно. Животът след Десети ноември донякъде приличаше на този след Девети септември, когато "народната власт" отнема личната собственост на народа без право на възражения. Половин век по-късно мащабът на кражбата беше по-скромен, но усещането за крах на справедливостта беше сходно. В такъв смисъл дълбоката държава извърши не само материално престъпление, но и ментално, като помрачи радостта и доверието на милиони българи в демокрацията.
Как оцелява моделът?
Преразпределението на държавните ресурси – най-напред в клиентелистките приватизационни вълни, а после с предизвестените обществени поръчки, изисква мотивиране на държавната администрация (до най-високите ѝ етажи), за което доказалият се способ е корупцията. Тя движи "обмяната на веществата" между легалната и дълбоката държава и между тях и бизнеса, в който най-всеотдайните получават "званието" олигарси. Тяхното присъствие сближава днешна България с автокрациите.
За да може обаче незаконните връзки между "двете" държави и с олигарсите да продължават да съществуват необезпокоявано, са важни две неща: те не трябва да излизат наяве и безнаказаността им трябва да е гарантирана. Това предполага дълбоката държава да държи в зависимост медиите и особено съдебната власт, като тук ключова фигура е главният прокурор, който в България е "монополист" на вините и невинността. Съдебната реформа се превърна в политически шлагер на прехода - тя така и не може да се състои, тъй като ще прекъсне втората зависимост и оттам ще се разплете целият чорап на дълбоката държава.
Може ли Радев да демонтира олигархичния модел?
Шансът Румен Радев да е политикът, който ще успее да демонтира олигархичния модел, е малък. Защо ли? Защото задължително условие за това е да принадлежи като мислене и поведение на западната демокрация, чиято определяща ценност е именно върховенството на правото. И защото самият модел е източно изобретение – осъвременен вариант на съветската власт, упражнявана с насилие и принуда и практикувана в "чист вид" от режима на Путин. А Радев не само не изрича критични думи за този режим, но и оставя впечатленито, че възнамерява да върне енергийната зависимост на България от Русия.
Той дори се съпротивлява на евентуално европейско съдействие срещу дезинформацията и чуждата намеса в предстоящите избори. А това усилва подозрението, че тя най-вероятно е руска.
Умълчаването вместо отговор на въпроса агресор ли е Владимир Путин, е посление 2 в 1. Първо, излиза, че във войната в Украйна си на страната на Русия. И второ, че работиш в неин интерес, скрит зад демонтирането на олигархичния модел, който идва тъкмо от нея.