Защо българският народ вечно гласува за някой "спасител"

Защо българският народ периодично гласува за някой "спасител"? Една от причините Евгений Дайнов вижда в медиите, които след 1989 създаваха чувството за безизходица, вещаейки, че зад ъгъла дебнат страшни неща.

В изборния ден си причиних част от българските т.нар. "мейнстрийм" медии, които иначе избягвам. И още към обяд си дадох сметка защо българският народ периодично гласува за някого, който да "го оправи". Година след година, десетилетие след десетилетие голяма част от медиите създаваха условията това да е сравнително трайна обществена нагласа. Цяло чудо е, че търсенето на "спасители" не се случваше по-често.

Как се роди идеологията на безнадеждността

Още преди първите избори след падането на комунизма, които се проведоха през юни 1990, новоосвободените от цензура медии бяха развили собствена идеология, която разпръскваха из цялото общество. Не след дълго за повечето българи тя стана доминиращата картина на света.

Новоосвободените медии (тогава – предимно "преса") от първия миг не излъчваха радост от свободата. Освен донякъде новите вестници като "Демокрация" и "Свободен народ", никое от другите издания не излъчи послание от типа: "Ура! Свободни сме! Най-сетне нашите съдби са в нашите ръце!". Стана точно обратното. Общото послание беше в тази посока: "Ами сега? Как ще се оправяме? Задава се нещо истински ужасно!". Всяка есен водещите заглавия предричаха "дълга и тежка зима". Независимо от сезона, медиите вещаеха, че – като във филм на Хичкок – точно зад ъгъла дебнат страшни неща. Коментари, анализи и уводни статии често завършваха с изречението: "Задава се страшното".

За баланс новоосвободените медии измислиха на сваления вече Тодор Живков умилително-лакейския прякор "Тато", макар че докато беше на власт той бе известен единствено като "бай Тошо".

И така се роди идеологията на безнадеждността. Нейното послание, година след година и десетилетие след десетилетие бе следното: "Изоставен си. Сам си и си безпомощен. Бъдещето носи единствено страхотии и няма кой да те пази от тях. Всяка следваща година ще е по-зле от предишната. Надежда няма и няма да има. И нищо не зависи от твоите собствени усилия. Каквото решат големите – това ще ти се случва".

Крайният резултат от тази пропаганда е очевиден. Уплашени от бъдещето, убедени, че каквото и да правят, ще им бъде разкатана фамилията, хората започват да се оглеждат за закрилник. За някой техен си "голям", някой "Тато", който да ги "оправи" и да ги "спаси".

Първият опит за намирането на нов закрилник беше Царят. Вторият - Бойко Борисов. Сега наблюдаваме третия опит, издигнал до властта Румен Радев. Царят не направи системни бели. Борисов обаче възстанови онези отношения на покорство и подчинение, които бяха характерни и за социализма на бай Тошо. И прекалено много хора с удоволствие заживяха в това времеубежище - топло, миризливо и познато.

А днес? Някой грижи ли се за народа?

Връщам се на изборния ден. Час след час слушах как бродещите из народа репортери откровено подтикваха най-обикновени, притеснени хора да споделят идеологията на безнадеждността. Става ли все по-зле положението? Става. Народът обеднява ли? Обеднява. Едно време беше ли по-добре? Беше. Всички политици лъжат ли? Лъжат. Някой грижи ли се за народа? Не. Има ли надежда? Може и да има, ама не точно сега…

И това го казват хора, чиито пенсии се вдигат от средно 422 лв. през 2020 година, т.е. при Борисов, на средно 977 лв. през 2025 година, т.е. след като той излезе от властта.

Никой не се грижи за народа…

Е, как човек да не се надява на поредния Тато да дойде и да оправи нещата "за народа"?

В душевността на всеки народ има всякакви наклонности и качества. Има добродетели, има и поквара. Има дори (според Платон поне) злоба.

От над три десетилетия масовите медии окуражават, вадят на повърхността и подкрепят онези качества, които не дават като резултат едно съвременно, мирно, убедено в силите си общество: страха, лъжата, отчаянието, злобата, лакейството, алчността, завистта.

Този път не води към храма, както се казваше в един стар велик филм. Това е крива пътечка, която води към мравуняк, населен от покорни мравчици.

Феодализмът вече не е възможен. Имаме налице прекалено много граждани, които не искат да се киснат в това блато. Но докато над обикновените хора тегне идеологията на безнадеждността, България непрестанно ще се връща назад, ще слиза от магистралния път, за да се омотае в тръните около него и после, одрана и парцалива, ще се връща на него, за да догонва останалите народи.

***

Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.