На какво ще е край и на какво начало 19 април?

След убедителната си изборна победа бившият президент на България Румен Радев ще бъде фактор и в законодателната, и в изпълнителната власт. Причините за неговия успех и грешките на другите анализира Георги Лозанов.

Появилата се аналогия между Румен Радев и Симеон Сакскобургготски не е само в мащаба на изборната им победа и в изказваните подозрения за опазване на руското влияние в страната. Вярно, при царя влязохме в НАТО и процесът на интеграцията ни с ЕС се ускори, но спешното му пристигане от Мадрид, за да поеме функцията на републикански министър-председател, беше начин да се осуети вторият мандат на демократичните сили (ОДС тогава). А по-късно във формата на тройната коалиция да се върнат във властта и бившите комунисти, когато устойчиво се наложи постсъветският олигархичен модел за „разпределяне на порциите“ към кръг от приближени.

Защото ако правителството на Иван Костов, което, справяйки се с незавидни трудности, задвижи реформите, необходими да превърнат България в западна държава, беше останало още четири години, това щеше да е необратим факт. И Костов, освен че беше свален, беше професионално демонизиран и изкаран виновник за всички беди на народа.

Подетата кампания засегна и президента от ОДС Петър Стоянов, който на свой ред беше сменен, въпреки внушителната предварителна подкрепа, също с бивш комунист в лицето на Георги Първанов. Добра сценична работа, добро актьорско изпълнение, доза късмет и ето го „големият шлем“ на руски интереси в българската икономика: АЕЦ „Белене“, „Южен поток“ (продължен с „Балкански поток“), „Бургас-Александруполис“. С времето и трите проекта пропаднаха, което няма как да се е харесало на Русия, но на онзи етап тя знаеше, че влиянието ѝ не трябва да пречи на евроатлантическите нагласи в страната, за да не пречат и те на влиянието ѝ. Задоволяваше се България да е някаква държава хибрид, която прави видими жестове на Запад и невидими на Изток.

На четвъртата протестна вълна срещу олигархическия модел в България

Сакскобургготски и Радев си приличат по това, че стигнаха до изпълнителната власт през имиджово далеч по-благоприятни роли – на цар и президент, т.е. на баща и на обединител на нацията. Нищо, че царят на практика е бил такъв от шест до девет годишна възраст, а президентът още по-малко се възприемаше като обединител. Но царят, самият антикомунист по произход и убеждения, трябваше да управлява държавния „хибрид“ на фона на всенародно въодушевление от предстоящото присъединяване към НАТО и ЕС, докато Радев ще го управлява, когато „антикомунизъм“ и дори „демокрация“ сякаш вече са забравени думи.

Бившият президент взе власт върху четвъртата мощна протестна вълна срещу олигархическия модел, с която нямаше общо, но - както вече се беше научил - се приобщи към нея „в крачка“ от президентските кулоари.

Първата вълна, вдигната още през 2009 година от тройната коалиция, повери на Бойко Борисов борбата с олигархическия модел, който по-насетне щеше да носи неговото име и това на Пеевски.

Следващата вълна през 2013-14 година беше срещу правителството Орешарски, ескалирала допълнително от опита на Пеевски да оглави ДАНС. В крайна сметка в ролята на юнака, който ще се пребори с все същия змей, пак влезе Бойко Борисов, но вече беше ясно, че ако той сам не се пребори с Пеевски, недоволството рано или късно ще се насочи към него.

Както стана с третата вълна през 2020 година, когато площадът му искаше оставката и влязохме в изборна спирала. Тя обаче само допринесе за поредната реставрация на модела, включил вече и употреба на репресивния апарат на държавата срещу политическите опоненти. Жертва стана издигнатият от ПП-ДБ кмет на Варна, откъдето фактически започнаха протестите, довели след шест месеца до победата на Радев.

Вотът за него на 19 април бе еквивалент на натрупаното през годините и отприщило се за четвърти път недоволство срещу корупционното управление на страната, персонифицирано от Борисов и Пеевски. Ако Борисов си беше позволил преди, а не след изборите да признае, че ставащото „не зависи от мен, а от Пеевски“ и че „ще възстановим антикорупционния профил, с който бяхме създадени“, вотът за Радев сигурно поне донякъде щеше да се свие в полза на този за ГЕРБ.

Реален конкурент на Прогресивна България обаче са само ПП-ДБ, които бяха лидирали гражданското недоволство, а Асен Василев лично го стимулира с репликата, превърнала се в политически символ: „Кой разпореди това безобразие“. Но избирателите категорично предпочетоха партията на Радев, защото е нова сила в битката със стария змей, докато петгодишните опити на ПП и ДБ да го победят така и не се увенчаха с успех. Нещо повече – в един момент се съюзиха с него, макар и по родолюбиви подбуди, което електоратът още не иска да им прости. Освен това предизборната кампания до голяма степен беше посветена на дискредитирането им, а една партия загина геройски в желанието си да ги унищожи. Пък и за разлика от тях, които - докато водят борбата със змея - се боричкат помежду си, Радев е сам „юнак на коня“ и то точно какъвто трябва според фолклорната представа за политически лидер у нас – българин, военен (по възможност), православен, хетеросексуален, строг, патриот.

Четири причини за изборния успех на Радев

И тук се натъкваме на един електорален парадокс: повечето избиратели декларират, че са привърженици на ЕС, включително и на еврото, чието приемане Радев се опита най-малкото да отложи с референдум неизвестно за кога, и въпреки това повечето избиратели гласуваха за неговата партия. Какви може да се мотивите им?

Първо, възползвайки се от предизборното говорене, явно отказаха да си спомнят, че през годините Радев е застъпвал и проруски позиции. В края на кампанията му дори видяхме и снимката му с Путин.

Второ, олигархическият модел дотолкова е дотежал на хората, включително с амвонните обръщения на Пеевски към тях на ръба на подигравката, че единственото им желание е да бъде пометен, пък оттам нататък да става каквото ще.

Трето, Радев е успял да ги уплаши, подхващайки ги още от новогодишните си речи като президент, по двете най-чувствителни линии – за живота и за хляба. И затова трябва да внимаваме да няма война, за да не мизерстваме.

Четвърто, жабите може вече да се сварени и да е „хванало дикиш“ успокоението, че вече няма как някой да ни извади от ЕС и НАТО. Сякаш не може подобно на унгарците през последните години сами да се откажем от демокрацията и да си изберем автокрация.

Такъв избор ли е Румен Радев? Предстои да видим.

* Този текст изразява мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.