Емил Тонев подаде оставка. Колко политици биха направили същото?

Оставката на началника на Националната служба за охрана ген. Емил Тонев след случая със Соня Колтуклиева неизбежно предизвиква въпроси. Имало ли е пропуски в действията на служителите? Спазени ли са всички правила? Кой и доколко носи отговорност за случилото се? Това са въпроси, на които трябва да бъде даден ясен отговор.

Но има и друг въпрос, който заслужава не по-малко внимание: колко от българските политици през последните години са демонстрирали готовност да поемат лична отговорност, включително с оставка, за много по-сериозни провали?

Емил Тонев е военен. Човек, чиято професионална биография е свързана с дисциплината, йерархията и разбирането, че отговорността не е просто дума в публичното пространство. В този смисъл решението му да се оттегли може да бъде разчетено като реакция на професионалист, който поставя честта на поверената му служба над личното си оставане на поста.

Това не означава, че оставката автоматично доказва невинността на ръководителя или че освобождава когото и да било от необходимостта да изясни обстоятелствата около инцидента. Означава обаче, че в момент, когато институцията е поставена под обществен натиск, нейният ръководител избира да поеме политическата и моралната тежест на случилото се, вместо да се скрие зад подчинените си.

И точно тук е разликата между формалното заемане на длъжност и разбирането за служба.

Когато оставката е въпрос на чест

В българската политическа действителност оставката често е последната мярка, до която се стига след продължително отричане, прехвърляне на вина и опити кризата да бъде овладяна с публични обяснения. Нерядко дори тежки управленски провали не водят до поемане на персонална отговорност.

На този фон решението на ген. Тонев заслужава да бъде разглеждано и извън непосредствения политически спор около случая с Колтуклиева.

Защото отговорността на един ръководител не се изчерпва с това дали лично е извършил нарушение. Тя включва и начина, по който реагира, когато поверената му структура се окаже в центъра на обществен скандал. Понякога това означава да останеш и да отстраниш пропуските. Друг път — да се оттеглиш, за да защитиш доверието в институцията.

Дали оставката е най-правилното решение в конкретния случай, може да бъде предмет на спор. Но готовността да я подадеш, без да чакаш кризата да бъде решена вместо теб, е поведение, което не бива да се обезценява само защото не се вписва в нечий политически разказ.

Инцидентът трябва да бъде изяснен, а не използван

Случаят със Соня Колтуклиева не може да бъде подминат с лека ръка. Когато има съмнения за неправомерни действия на служители на държавна структура, те трябва да бъдат проверени, а установените нарушения — санкционирани. Униформата и институционалният авторитет не са индулгенция.

Но също толкова важно е оценката да се основава на факти, а не на предварително раздадени присъди.

Ако екипът на НСО е допуснал пропуски, те трябва да бъдат назовани. Ако са нарушени правила, трябва да се установи кои са те и кой ги е нарушил. А ако има спор относно правната оценка на случилото се, той следва да бъде разрешен по надлежния ред, а не чрез политически натиск и медийни кампании.

Тъкмо затова оставката на Тонев не бива да се превръща нито в доказателство за вина, нито в основание случаят да бъде приключен без отговори. Тя е личен акт на отговорност, но не замества проверката и не отменя необходимостта истината да бъде установена.

Не бива да забравяме и един важен факт от професионалната биография на ген. Емил Тонев. Именно под негово ръководство НСО беше в центъра на спора около записите от полицейското насилие над протестиращи под колоните на Министерския съвет през юли 2020 г. Тонев публично заяви, че записите са били предоставени на СДВР още на 16 юли 2020 г. — преди да оглави службата през август същата година. През август 2021 г. той защити действията на НСО пред парламентарна комисия и категорично отрече службата да е укривала записи. Кадрите впоследствие бяха показани публично и предизвикаха силен обществен отзвук.

Затова, когато днес се отправят призиви за оставката на ръководителя на НСО, е редно да се припомня цялостното му поведение начело на службата, а не да се оценява кариерата му единствено през призмата на един инцидент. Това не отменя отговорността за настоящия случай. Но изисква последователност в критериите.

Не може прозрачността да бъде добродетел, когато обслужва една политическа теза, и проблем, когато поставя неудобни въпроси пред друга.

НСО не е само един инцидент

Националната служба за охрана е институция със специфични задачи и висока степен на отговорност. Работата ѝ рядко попада в полезрението на обществото, когато е свършена добре. Но при всеки пропуск последствията могат да бъдат сериозни, а общественото недоволство — напълно разбираемо.

Затова оценката за работата на службата не би трябвало да се основава единствено на моментния шум около конкретен случай. Тя трябва да отчита цялостната организация, дисциплината, професионалната подготовка, изпълнението на законовите задължения и доверието в институцията.

Ако данните за общественото доверие или рейтингите на НСО показват подобрение през мандата на ген. Тонев, това би било съществен аргумент в оценката за неговото управление. Такова твърдение обаче трябва да бъде подкрепено с конкретни и проверими данни, а не да остава само в сферата на впечатленията.

Една служба не може да бъде обявена за провал заради всеки допуснат пропуск, както и не може да бъде обявена за безупречна заради добри резултати в други направления. Справедливата оценка изисква и двете да бъдат отчетени.

Въпросът е каква политическа култура искаме

В крайна сметка спорът около ген. Емил Тонев е по-голям от съдбата на един ръководител. Той поставя въпроса как разбираме отговорността в публичния живот.

Ако искаме ръководителите да носят отговорност за действията на подчинените си, трябва да признаваме този акт и когато не е политически удобен за нас. Ако настояваме за безкомпромисни стандарти към държавните институции, трябва да ги прилагаме последователно. И ако смятаме, че оставката е израз на отговорност, не можем да я обезценяваме автоматично, когато бъде подадена от човек, когото определени политически среди не харесват.

Случаят със Соня Колтуклиева трябва да бъде изяснен докрай. Всеки установен пропуск трябва да получи своята оценка, а всяко нарушение — съответните последици.

Но и готовността на ген. Емил Тонев да се оттегли заслужава да бъде оценена сама по себе си.

В държава, в която твърде често чуваме обяснения защо никой не е виновен и защо никой не трябва да понесе последствията, оставката на един ръководител може да бъде знак за различно разбиране за служба.

И може би най-важният въпрос днес не е само защо Емил Тонев подава оставка.

А защо толкова рядко виждаме подобен акт на лична отговорност в българската политика.